Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Да, сър.
— Нуждая се от помощта ви. Вместо да правя голям въпрос, бих искала да разменя няколко думи с мистър Крейк — само ние двамата.
— Вижда ми се уместно, сър.
— Корабът е на автопилот, остават ни още четири часа до Кериън Рокс. Бих искала да напуснете мостика, така че да мога да разговарям с Крейк на спокойствие. Чувствам, че е особено важно господин Кемпър да не е тук.
Льосюр се поколеба. Според устава на мостика трябваше да има минимум двама офицери.
— Временно поемам вахтата — сякаш прочела опасенията му, каза Мейсън. — А Крейк може да бъде смятан за втория вахтен офицер — така че не нарушаваме правилата.
— Да, сър, но в условията на буря…
— Разбирам неохотата ви — кимна Мейсън. — Моля ви само за пет минути. Не искам господин Крейк да се чувства така, сякаш е нападнат. Честно казано, малко се тревожа за емоционалната му стабилност. Дръжте се спокойно и не казвайте на никого.
Льосюр кимна.
— Тъй вярно, сър.
— Благодаря, господин Льосюр.
Льосюр се приближи към дежурния офицер на мостика.
— Придружете ме за момент. — Той кимна и към кормчията: — Вие също.
— Но…
— Заповед на капитана.
— Да, сър.
Льосюр се присъедини към Кемпър.
— Капитан Мейсън поема вахтата за няколко минути. Иска да напуснем мостика.
Кемпър го погледна остро:
— Защо?
— Заповед — отвърна Льосюр с тон, който — надяваше се — ще прекрати по-нататъшни въпроси. Той погледна часовника си: петте минути течаха. Те се придвижиха към вътрешния трап, точно зад люка на мостика и Льосюр затвори вратата, като внимаваше да не се заключи.
— За какво е всичко това? — попита Кемпър.
— Корабни дела — отговори Льосюр с по-остър тон.
Стояха в мълчание. Льосюр погледна часовника си. Още две минути.
В отсрещния край на вътрешния трап вратата се отвори и някой влезе. Беше Крейк.
— Мислех, че сте в радиопоста — каза той.
Крейк го погледна така, сякаш се беше побъркал:
— Току-що идвам за дежурство, сър.
— Но капитан Мейсън…
Думите му бяха прекъснати от нисък сигнал и проблясване на червена лампичка. Последваха серия меки изщраквания по дължината на люка към мостика.
— Какво е това, по дяволите? — попита кормчията.
Кемпър гледаше мигащата червена лампа над вратата.
— Исусе Христе, някой обяви ниво три от ISPS!
Льосюр хвана бравата и се опита да я отвори.
— Заключва се автоматично в случай на тревога — обясни Кемпър. — Изолира мостика.
Льосюр усети, че кръвта му замръзва; единственият човек на мостика беше капитан Мейсън. Той отиде при интеркома:
— Капитан Мейсън, Льосюр е.
Не последва отговор.
— Капитан Мейсън! Обявена е тревога трета степен. Отворете вратата!
Но отново никой не отговори.
50.
В един и половина часа Роджър Майлс водеше една раздразнена група пасажери от Палуба 10 за последната обедна смяна в „Оскарс“. В продължение на повече от час му бяха задавали въпроси — или по-точно, бе избягвал да им отговаря — за това какво ще се случи, когато стигнат Нюфаундленд; по какъв начин ще се приберат в домовете си; ще им бъдат ли върнати парите от билетите. Никой не му беше казал и думичка, той не знаеше нищо, не можеше да отговори на никого — и вече го бяха „зачислили“ към охраната, каквото и да означаваше това.
Подобно нещо никога досега не му се беше случвало. Най-хубавото нещо от живота на борда бе неговата предвидимост. Но на този воаяж абсолютно нищо не можеше да се предвиди. И в момента му се струваше, че се приближава към края на силите си.
Той вървеше по коридора с крива усмивка на лицето. Пасажерите зад него говореха с високи, недоволни гласове все за същите досадни неща, за които не спираха през целия ден: възстановяване на парите, съдебни процеси, връщане у дома. Той усещаше слабото люлеене на кораба докато вървеше и държеше погледа си извърнат от прозорците, които се редяха от дясната страна на коридора. Лошо му беше от дъжда, от рева на вятъра, от дълбокия грохот на океана, който се блъскаше в корпуса. Истината беше, че океанът го плашеше — винаги го беше плашил — така и никога не се осмели да погледне надолу към водата, дори когато времето беше хубаво, защото тя винаги изглеждаше толкова дълбока и студена. И безкрайна — сива, безконечна шир. След като започнаха изчезванията, един и същ кошмар се повтаряше всяка нощ — сънуваше как пада в тъмния Атлантик в надигащите се води и гледа как корабните светлини изчезват в мъглата. После се събуждаше задъхан сред усуканите, потни чаршафи с разтуптяно сърце.