Тайната на Марша Мелоу
- Автор: Бюмон Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Марша Мелоу». Краткое содержание книги:
Това е въпросът, който вълнува половината Лондон, настървява журналистите от таблоидите да се втурнат по петите й и изправя на нокти консервативната майка на Лили.
Все още никой не подозира, че това е самата Лили.
Тя е написала мръсна книга и сега трябва да излезе на чисто.
Но не го правя.
Вместо това казвам:
— Знам от около дванайсет години.
Въпреки ужаса си, й казвам истината, което ме шокира колкото нея. За миг и двете не успяваме да обелим и дума. След това тя казва:
— Дванайсет години. Знаела си през цялото това време и си го водила в къщата ми и си му позволявала да сяда на масата ми.
— Къщата е и моя, Шарлот — уклончиво се обажда татко. Явно изпробва новия си характер, но нещо не му стои както трябва.
— Млъкни, Брайън — отсича тя. — Не мога да повярвам, че си ми причинила това, Лили.
Да бях я пробола с ръждив меч, пак нямаше да изглежда толкова наранена. Това трябва да ме ядоса. Имам предвид чистото лицемерие. Това е жената, която изля върху вратата на църквата чиста омраза и която — да не забравяме — се е въргаляла под рододендроните с шибан градинар, с когото се е запознала на цветарското изложение в Челси. Същата, която след това има наглостта да предположи, че татко си има любовница. И обвинява мен? Трябва да кипна от гняв, но не става. Вместо това усещам как както винаги ме залива вина. Моля се яростта да се надигне в мен, защото знам, че ще се справя с това само с нещо като сляпа ярост (или наркотици), но тя не идва и аз отново жално си зяпам обувките.
— И като знаеш какво си направила, как можа да му позволиш да стане свещеник! — добавя мама, давайки ми ясно да разбера, че съм наранила не само нейните чувства, но и Божиите. — Като че ли по света няма достатъчно проклетия, та и те да се подиграват…
— Трябва да ти кажа още нещо — мънкам аз. Страх ме е, но не мога повече да слушам поредното й изстъпление по повод на гей свещениците. Поемам си дълбоко дъх и заявявам: — Ант не е свещеник.
Не обръщам внимание на ахването й, нито на жестоката кашлица на татко, защото току-що съм видяла Ант на панорамния прозорец на хола. Застанал е точно зад мама и наднича към мен през мрежестите пердета. Още от училище си го биваше да подбира комичния момент. Много ми е драго, че не си е изгубил усета. Но какви ги върши, за Бога! Не разбира ли, че появата му е съвършено сигурна рецепта за масово клане? С какво си въобразява, че ми помага? Трескаво му махам да се разкара, но той само си лепва по-силно носа на стъклото, което, естествено, кара мама и татко да се обърнат и да видят какво става. Ант схваща за секунда и се скрива под перваза.
— Какво става? — пита мама.
Не знам какво да кажа, но за щастие Лиза отговаря вместо мен:
— Някакъв тип. Приличаше на амбулантен търговец.
— Зарежи го — процежда мама. — Да си дойдем на думата. Защо ми каза, че е свещеник? Как можа да ме накараш да мисля, че е така?
— Защото я беше страх да ти каже истината, мамо — спасява ме отново Лиза.
— Какви ги говориш?
— Е, как щеше да реагираш, ако ти беше казала, че е емигрирал, за да отиде на работа в нощен клуб, наречен „Семинарията“?
— Ами, щеше да ми стане неприятно, но щях…
— Я стига. Щеше да направиш същото като вчера и щеше да откачиш. Затова Лили реши да избегне усложненията и да… Е, излъга те.
Мама е зашеметена. Като че ли и през ум не й е минавало, че ни е страх от нея. Като че ли писането по църковни врати е ежедневие за един уважаван стълб на обществото и изобщо не е нередно. След това жално казва:
— Ама аз винаги съм ви възпитавала да не лъжете… Колко още лъжи сте ми наговорили? — Пронизва ме с най-широко ококорения и най-жален кучешки поглед, който съм виждала извън обява за осиновяване на домашен любимец. Опитва се да предизвика съчувствие и, майко мила, успява, защото се чувствам ужасно. Лиза ме сръгва — мой ред е да я халосам с Голямата…
Не реагирам. Не мога да направя нищо.
За мама мълчанието ми е равносилно на признанието във вина, което й трябва, поради което се впуска в самосъжалителната тирада, която съм чувала хиляди пъти и която успява да ми въздейства всеки път.
— Винаги съм се опитвала да върша това, което е редно, да ви насаждам ценности, и вижте докъде стигнах. Едната ми дъщеря иска да заминава за Хонконг с китайски гангстер, когото я е срам да доведе вкъщи, а другата не може сама да каже и истината…
Млъква, защото телефонът звъни.
В джоба ми.
Мобилният.
Изваждам го и го гледам тъпо, докато вибрира на дланта ми.
— Няма ли да вдигнеш? — натяква майка ми. — Сигурно е приятелят ти педал.