Тайната на Марша Мелоу
- Автор: Бюмон Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Марша Мелоу». Краткое содержание книги:
Това е въпросът, който вълнува половината Лондон, настървява журналистите от таблоидите да се втурнат по петите й и изправя на нокти консервативната майка на Лили.
Все още никой не подозира, че това е самата Лили.
Тя е написала мръсна книга и сега трябва да излезе на чисто.
Което означава, че по някое време в не твърде далечното бъдеще ще трябва да се облека и да Посрещна Нещата Лице в Лице. Сега не ми се мисли за това, поради което отново се заслушвам какво ми говори.
— …Освен това, кой каза, че съм ти приел оставката? — казва той. — Вече като знам, че пишеш, ще искам от теб статии от по три хиляди думи. За секс, разбира се — това вдига тиража. Питай издателя си.
— Аз… ъъ… вчера го разкарах.
— Сериозно. Разкарала си един милион лири?
— Не беше цял милион.
— Въпреки това… Защо го разкара?
— Защото той е този, от когото изтича информация към „Мейл“.
— Че той само си върши работата — Люис изведнъж е заговорил с фирмения тон. — Задържа интереса на публиката — поддържа продажбите.
— Не ми пука. Обеща ми анонимност. Подписа договор.
— И защо е тази тайнственост? — Ловко прехвърля разговора към единствената тема, за която не искам да мисля. — И преди малко се канех да те попитам, но нещо се разсеях.
— Помниш ли онази жена, дето ти разказах за нея? Гласува за торите. Мрази педалите. В затвора.
— Майка ти ли? Тя ли не одобрява?
— Ами… определено… ъм… няма да одобри, ако… ъъ…
— Ти не си й казала?
Защо се смее? Изобщо не е смешно, защо се смее, по дяволите? Това ли заслужих след две години агония? До някакъв гол тип с едното зърно малко по-високо от другото да ми седи в леглото и да се смее като запушена мивка, като че ли цял живот не е чувал нищо по-смешно? Е, може и да е прав. Може да е глупаво, тъпо, откачено и може би просто трябва да престана и да се справя с това…
Чакай малко, ами аз защо сега се смея?
Къде е Ант, когато ми трябва? Разходката му стана ужасно дълга и извънредно освежителна. Доколкото го познавам, сигурно е открил таен проход в живия плет в парка, където вече установява „Зона за секс“.
Вземам химикалката и написвам:
Ант — отивам при нашите. Трябва да приключа с тая работа. Ако не се прибера до шест, звънни на оня погребален агент, дето ми беше оставил съобщение на телефона. Къде си? Не искам да идваш с мен — това ще е пълна лудост, — но нямаше да ми навредят малко насърчителни (това ли е правилната дума?) думи на раздяла. Обичам те — Лили ххх
П.П. — Ако не се върна до шест, с Лиза можете да поделите СD-тата ми, но нека роклите да вземе тя.
П.П.П. — Казах на Люис и той още е тук! Ти си гений!
Сгъвам бележката и я пъхвам под една празна чаша на масата.
— Да дойда ли с теб? — пита Люис.
— Благодаря ти, но не мисля, че това ще е идеалната възможност „Запознай се с Родителите ми“. Мамо, татко, аз съм онази онази долна жена, дето пише мръсни книги, а това е новото ми гадже Люис.
Опа. Това откъде дойде? Той гадже ли ми е? Поглеждам го. Още не е рипнал за към прозореца. Значи може и да е.
— Не вярвам да стане чак толкова страшно — казва той.
Отправям му погледа си запазена марка „Ти не знаеш нищо за Бикърстафови“.
— Сигурна ли си, че не искаш да идвам? — пак ме пита той. — Виж сега какво ще направим. Аз ще те закарам дотам и ще те чакам в края на улицата — за всеки случай.
Мотая се бавно из хола на нашите и се чудя защо главата ми е мокра. Спирам пред огледалото и се поглеждам. От косата ми капе свинска кръв, струйките се стичат по лицето ми и по бялата ми сатенена… това роклята ми за първото причастие ли е? Виждам и нещо друго. Нещо много по-тревожно. Превърнала съм се в Сиси Спасек. Дочувам отгоре писъци и изкачвам стълбите… Стигам догоре… А оттам по извивките на стълбата към тавана… И влизам. Поглеждам я. Окаяна луда вещица, лишена от Божията любов. Моята майка. Тя не чува, че съм тук. Заета е да забива нож в безжизнената ръка на Ант. Последен щрих, тъй като комплектът й „Кухненски дяволи“ вече е приковал неподвижното му тяло към гредите на тавана, където се е превърнал в едно иронично разпятие.
Очите му се отварят и ме поглеждат над рамото й.
— Прости й — прошепва, — защото не знае какво върши.
Тя най-после се обръща и ме вижда.
— Прибрала си се у дома, Кари.
— Не се казвам Кари.
— Не — изкрясква тя. — Ти си Марша Мелоу.