Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
А сили щяха да й трябват, за да направи онова, което беше решила.
Не се беше обадила на Нейт, но се бе свързала с Кобън.
Тялото беше открито и откарано в моргата в Анкъридж.
И сега тя отиваше да идентифицира баща си.
Сама. Още една умишлена постъпка. Тя живееше самостоятелно, сама се справяше със задълженията си и с всичко останало, откакто се помнеше.
И нямаше намерение да се променя сега.
Щом нейният баща беше в моргата — в себе си беше сигурна, че е той, — това беше нейна отговорност, нейна скръб и кой знае защо — нейно облекчение.
Но не би споделила това дори с Джейкъб — единствения човек, когото обичаше безусловно.
Онова, което щеше да направи, по-скоро бе формалност, акт на внимание към нея от страна на властите. По своя спокоен и безстрастен начин Кобън й беше дал да разбере, че Патрик Галоуей е имал досие с отпечатъци от пръсти. Официално той вече беше идентифициран.
Но тъй като му беше най-близка роднина, й позволиха да го види, за да потвърди разпознаването, да подпише документите и да даде показания. Щеше да се справи с това.
Когато пристигна, плати на шофьора и се овладя.
Кобън я чакаше.
— Госпожице Галоуей.
— Сержанте.
Тя протегна ръка. Неговата беше суха и хладна.
— Знам, че ще ви бъде трудно, и ви благодаря, че дойдохте.
— Какво трябва да направя?
— Ще попълним някои документи. Ще се постараем да не ви задържаме.
Напътстваше я какво да прави и къде да се подписва. После й даде да си окачи табелката за посетител.
Докато я водеше по широкия бял коридор, тя се опита да не мисли за нищо и се постара да не обръща внимание на смътните, но натрапчиви миризми, които се носеха във въздуха.
Влязоха в малка стая с два стола и телевизор на стената. Имаше и прозорец, закрит наполовина с плътни бели щори. Мег стисна зъби и отиде до него.
— Госпожице Галоуей. — Кобън леко я докосна по рамото. — Моля, погледнете към монитора.
— Монитор? — Объркана, тя се обърна и се втренчи в празния сив екран. — Телевизора? Ще ми го покажете по телевизията? Господи, не мислите ли, че това е още по-ужасно, отколкото да ме…
— Такава е процедурата. Повярвайте ми, така е най-добре. Кажете, когато сте готова.
Устата й беше пресъхнала, сякаш беше покрита с пясък, който имаше неприятен вкус. Боеше се да преглътне, за да не се надигне от гърлото й и да й призлее, още преди да е свършила нещо.
— Готова съм.
Той вдигна телефона и промърмори нещо. После взе дистанционното, насочи го към екрана и щракна.
Видя го само от раменете нагоре. Не са затворили очите му, беше първата й уплашена мисъл. Не трябваше ли да го направят? Те гледаха втренчено, леденосини и замъглени. Косата му, мустаците, наболата брада бяха черни, каквито ги помнеше.
. Сега ледът не ги посребряваше, нито блестеше като стъкло над лицето му. Още ли е замръзнал, запита се тя. Вътрешно? Как биха могли да извадят сърцето, черния дроб и бъбреците на здраво замръзнал мъж, тежък осемдесет и пет килограма?
Имаше ли значение?
Стомахът й се сви и тя почувства как пръстите на ръцете и краката й изтръпват.
— Можете ли да идентифицирате убития, госпожице Галоуей?
— Да. — Имаше ехо — в стаята или в главата й. Гласът й сякаш не секваше — отекваше отново и отново, тъничък и тих. — Това е Патрик Галоуей. Това е баща ми.
Кобън изключи монитора.
— Много съжалявам.
— Не съм приключила. Включете го пак.
— Госпожице Галоуей…
— Включете го.
След кратко колебание Кобън се подчини.
— Трябва да ви предупредя, че медиите…
— Медиите не ме тревожат. Ще развяват името му, независимо дали се притеснявам от това или не. Пък и на него може би щеше да му бъде приятно.
Искаше да го докосне, беше се подготвила за това. Не знаеше защо го иска — да докосне кожата му. Но можеше да почака, докато направят каквото беше нужно с обвивката му. След това щеше да го докосне за последен път. Докосването, което му беше отказала с детинското си честолюбие преди толкова много години.
— Благодаря. Можете да го изключите.
— Искате ли да поседнете? Вода?
— Не, бих искала информация. Искам информация. — краката й омекнаха в коленете и трябваше да се отпусне на един стол. — Трябва да знам какво ще стане сега, как смятате да откриете човека, който го е убил?
— Може би ще е по-добре да обсъдим това на друго място. Да се върнем в…
Той млъкна, когато Нейт влезе в стаята.
— Шериф Бърк.
— Сержанте. Мег, трябва да дойдеш с мен. Джейкъб те чака горе.