Сенки

В нея самоубийството му се представяше като разумно, добре премислено решение и единствен начин да се отърве от неприятностите си.

И от родителите си, които понякога му нареждаха да си ляга, когато на него му се щеше да чете цяла нощ.

Или от учителите, които му даваха домашни, които не винаги му се пишеха.

Излизаше, че той бе решил да посегне на живота си, без изобщо да го интересува какво може да й коства това. «Не искам вече да скърбиш.»

«Надявам се, че не ми се сърдиш.»

И като капак на всичко: «Предай на тате, че го обичам…» Яростта й от коравосърдечието на писмото нарастваше. За миг изпита желание да грабне монитора с ужасяващото послание и да го разбие в земята.

После овладя бушуващите си чувства. Реагираше точно така, както искаше незнайният автор. Не и този път.

Този път ще действува разумно.

С треперещи пръсти посегна към клавиатурата и натисна клавиша, даващ заповед на принтера да отпечата светещото върху екрана. След миг принтерът до нея оживя и изплю колие от съобщението.

После, за да не доставя удоволствие на непознатия, свързал се с компютъра в кабинета й, се пресегна и изключи монитора. Докато екранът отново потъваше в мрак, Джанет извади от улея на принтера листа хартия и се взря в него.

Този път обаче не се интересуваше от съдържанието.

Гледаше само почерка.

Кой ли можеше да е?

Вече й бе ясно.

Съществуваше само един човек, чийто почерк представляваше почти идеално копие на Адамовия.

Човек, който знаеше какво мисли Адам и как се изразява.

Като се изправеше очи в очи с Джеф този път, щеше да разполага с доказателство за стореното от него и посмееше ли да отрича, щеше да му го тикне в носа.

Обзета от засилващ се гняв, тя излезе от кабинета си и пое към Академията от другата страна на студентското градче.

Докато крачеше по пътеката, едва се сдържаше да не хукне да търси Джеф, а по бузите й се стичаха гневни сълзи. Не забелязваше учудените погледи на минувачите и дори и за миг не й хрумна, че е възможно самият Адам да е пратил съобщението.