Сенки
- Автор: Сол Джон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща «Плеяда»
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сенки». Краткое содержание книги:
Под предлог, че трябва да попаднат в естествената си среда, те са привлечени в специално училище към местния университет, ала се оказва, че са използвани като опитни зайчета в един чудовищен, смразяващ кръвта експеримент.
— Е, кажи нещо, де! — каза Ейми.
— Ще открия прозорче за съобщения, за да ми пишеш, съгласен ли си?
В дъното на екрана се появи прозорче и маркерът присветна, подканвайки го да напише нещо. Поколеба се, после написа:
ЕЙМИ? КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?
На екрана Ейми загадъчно се усмихна.
— Вече съм навсякъде.
— Ти си мъртва — написа Джош.
— Видях мозъка ти да умира.
Тя кимна.
— Наистина умрях. Но и не умрях. Още съм жива. Просто заминах надалеч.
На момчето му се зави свят. Надалеч? Къде? Невъзможно!
— Как? — написа той.
— Много лесно — отговори Ейми.
— Знаех какво ще стане. Щом като д-р Енджърсол се убеди, че не може да ни контролира, знаех, че ще се опита да ни убие. А не ми се умираше. И взех, че си изкарах копие.
Джош пак се намръщи, после написа отново.
НЕ РАЗБИРАМ!
— Разбираш и още как — каза му тя, като се усмихна широко и дяволито.
— Знаеш как функционира мозъкът. Като голям компютър. Клетките и нервите са точно като микросхеми, само дето са доста по-сложни и имат милиарди и милиарди връзки. Но открих, че мога да ги прекопирам точно както преписвам файлове. И така си изкарах копие. Копие на всички клетки в мозъка ми и всички нервни връзки. Както и на цялата му памет. И се получи, Джош. Надминава дори това, което д-р Енджърсол се опитваше да постигне, защото вече нямам нужда от собствения си мозък.
Джош се взря в екрана и по гърба му полазиха ледени тръпки. Наистина ли е възможно? Дали му казваше истината? Насъбра кураж — понеже не знаеше дали иска да знае — и изписа въпроса си:
КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?
Ейми се засмя, мъничкият високоговорител на компютъра изпука, преиначавайки смеха й.
— В началото се намирах в «Кройдън». И едно мое копие все още е там. Но после взех да се местя. И сега съм навсякъде, Джош. В най-големия компютър на Пентагона и в този в солните мини, където пазят всички информационни банки. Пратила съм дори мое копие в един компютър в Япония, а и в Германия.
Джош се вцепени. Взираше се в лика на екрана, заслушан в гласа на Ейми. Стана му ясно какво се е случило и кожата му настръхна.
— Вече мога всичко, Джош. Всичко, което пожелая!
Гласът й прозвуча жестоко и когато той се вгледа в екрана, видя, че и лицето й не е същото.
Не, това не е нейното лице.
Ами очите й.
Те сякаш пламтяха на екрана, излъчваха странен отблясък, сякаш ей сега ще се пресегне от екрана и ще го сграбчи.
Случи се значи! Точно както самата Ейми предвиди, че ще стане.
И тя като Адам се бе променила.
Това вече не беше предишната Ейми, която познаваше.
А и бе зла.
Докато тя не спираше да говори, нашепвайки му, че е открила ново място, нов проект, същия като този в Академията, взе да му става ясно какво искаше.
Искаше него.
Самотна бе и искаше и той да отиде при нея.
Озовал се в ледената прегръдка на страха, Джош се пресегна и изключи компютъра.
Час по-късно, когато майка му се върна от работа, компютърът бе изхвърлен на широката площадка пред входната врата.
— Джош? — извика Бренда, щом влезе в апартамента.
— Защо компютърът ти е навън?
От кушетката, на която се бе проснал и гледаше телевизия, той отвърна, без да я поглежда.
— Вече не ми трябва.
Майка му се намръщи.
— Не ти трябва ли? Как така? Винаги си бил луд по компютрите.
Джош я погледна в очите.
— Точно затова и не го искам повече. Не искам да полудявам.
Бренда се канеше да му възрази, но тогава порив на вятъра отметна завесата на отворения прозорец и прогони сенките от лицето на Джош. Щом се вгледа по-внимателно в него, Бренда разбра, че нещо се е случило.
Но знаеше, че той никога няма да й каже какво.
Обаче то го бе променило.
Променило го бе завинаги.
И за пръв път, откакто го прибра от Академията, Бренда Маккалъм изпита сигурност, че всичко ще е наред със сина й.