Сенки
- Автор: Сол Джон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща «Плеяда»
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сенки». Краткое содержание книги:
Под предлог, че трябва да попаднат в естествената си среда, те са привлечени в специално училище към местния университет, ала се оказва, че са използвани като опитни зайчета в един чудовищен, смразяващ кръвта експеримент.
— Какво смяташ да правиш с тялото?
Лицето на Хилди стана сурово. Цяла нощ се подчиняваше на заповедите на Енджърсол, безропотно изпълняваше всяко негово нареждане. Но сега бе ударил нейният час.
— Не питай. В едно обаче можеш да бъдеш сигурен: няма да има нищо общо със случилото се с Адам. Няма и да се учудят кой знае колко, след като почти всеки знае колко разстроена бе Ейми. Като я открият, просто ще сметнат, че се е самоубила.
— Защо не я вкараме в пещта? — предложи Енджърсол.
— Вече се развиделява. Ако някой те види…
— Не говори глупости, Джордж — отвърна Хилди.
— Ако изобщо не я намерят, в студентското градче няма да можеш да се разминеш от слухтящи полицаи. Рано или късно някой ще се сети за пещта. И ако открият макар и едно — единствено нейно зъбче, няма да мирясат, докато не разберат как се е озовала там. А не познавам човек, който да е толкова нещастен, че сам да пропълзи в пещта и да чака да го изгорят, независимо дали е оставил, или не е оставил бележка! Енджърсол се канеше да възрази, но щом зърна невъзмутимия израз в очите на Хилди — израз, който казваше, че тя добре знае какво прави и няма да допусне грешка, промени решението си. Досега, не ще и дума, не бяха допускали грешка.
От четирите инсценирани от тях самоубийства нито едно не бе събудило подозрение. В крайна сметка те внимаваха и подбираха само деца, които вече поне веднъж са се опитвали да се самоубият.
С Ейми обаче беше по-различно. Макар и да се бяха постарали да я унижат пред очите на доста хора, досието й не съдържаше достатъчно данни, свидетелствуващи за склонност към самоубийство. Но и това можеше да се нагласи. Необходими бяха само няколко незначителни поправки в данните от характеристиката й и наяве щяха да излязат предупредителните симптоми.
И докато Хилди се отърваваше от тялото на Ейми, той можеше да нанесе нужните поправки.
— Добре — съгласи се Енджърсол.
— Да се залавяме за работа.
Помогна й да увие вече облеченото тяло в найлон, после го вдигна и го занесе до асансьора. Качи се на четвъртия етаж, излезе от кабината и влезе в апартамента си, следван от Хилди. Оттук нататък тя тръгна начело, а той след нея.
Излязоха от апартамента му и се озоваха на площадката на тясното стълбище, водещо до третия етаж. Жената му направи знак да не мърда, после безшумно се спусна чак до долния край на стъпалата и огледа дългия коридор, разполовяващ дома. След като се увери, че няма нищо тревожно, даде знак на Енджърсол да я последва.
Същата процедура се повтори и на втория етаж и след по-малко от минута се озоваха на партера. Хилди излезе от дома през задния вход, отвори багажника на хондата си и поразбута нещата вътре, та да направи място той да вкара тялото на Ейми.
— Добре — прошепна тя.
— Останалото остави на мен.
Енджърсол боязливо погледна към леко просветляващото небе.
— Ако някой те види…
— Никой няма да ме види — увери го.
— А и да ме види, какво чудно има, че цяла нощ съм търсила Ейми, нали така? Имай ми доверие — допълни, предугадила следващия въпрос по изражението му.
— За нищо на света няма да предизвикам обиск на колата.
И преди Енджърсол да успее да възрази, Хилди захлопна вратата на багажника и се намести зад волана. След миг потегли и Джордж Енджърсол побърза да се върне в дома и да изкачи безшумно четирите етажа до апартамента си.
В стаята си Джош Маккалъм се размърда на стола, намести се по-удобно и отново потъна в неспокойната дрямка, която го бе налегнала въпреки намерението му да будува цяла нощ.
Не успя нито да чуе, нито да види нещо от разигралото се на зазоряване.
Хилди не запали фаровете, докато не излезе през портите на Академията. Избирайки тесни, черни пътища, тя се отправи на север и заизкачва хълмовете, оставяйки градчето далеч зад себе си. На всеки няколко секунди поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Нито я следваха фарове, нито пък в околните къщи светеше. Не че бе от значение дали някой ще надзърне през прозореца, защото в тази част на Барингтън парцелите бяха големи и къщите се намираха толкова далеч от шосето, че едва се виждаха. Дори и от най-близките до пътя къщи колата почти не се забелязваше. Като се съобразяваше с ограниченията за скоростта, тя най-сетне зави наляво по път, който в крайна сметка пресичаше крайбрежната магистрала на около четири километра северно от градчето, където встрани от магистралата, върху скалния нос, бе изградена панорама.