Завръщането на Интрудър

Нищо. Зелената лампа над тръбопровода не светна.

— Върви ли? — попита Флап другия екипаж.

— Не.

— Оттеглете се, за да го върнем в изходно и да опитаме пак.

Джейк дръпна ръчките на милиметър и остави самолета си да се отдалечи. Кошницата се отдели от сондата и той мина вдясно. Флап се обади на другите да приберат дрога. Те навиха маркуча до край и после отново го спуснаха.

Този път Джейк не успя от първия път. Стабилизира самолета и опита отново. Уцели.

— Пак не тече.

— Зарядка, тук 522. Кисели сме.

— Разбрано, 522. Изхвърляйте товара. Курс две две нула. Снижение до едно точка две.

— 522, прието. Две две нула, снижавам едно точка две.

— Тексако, за вас курс две нула нула, снижение едно точка две.

Джейк зави наляво, другият танкер — надясно. От дренажите на крилата му вече течеше гориво. Деветте тона керосин отиваха на вятъра. Жалко, но нямаше какво да се направи.

Джейк изправи в зададения курс и чукна въздушните спирачки. Носът тръгна надолу. Щом установи снижението, той погледна надясно към другия А-6. Вече едва се виждаше от дъжда. Погледът му се върна в кабината и той се концентрира върху приборите.

Малкият свят от стрелки и скали, осветени в червено, винаги го впечатляваше. Да накараш стрелките да седят на местата си не изглеждаше трудно, докато не се опиташ. А в такава нощ без необходимата концентрация беше върховно мъчение. Всичко, което правеше, бе или недостатъчно, или прекалено много. Това го влудяваше.

Перверзните стрелки го побъркваха. Високо си, шепнеха му те, скоростта ти е прекалено голяма, изпускаш курса, сега слизаш под глисада... Беше истинска борба. Най-малкото забавяне или отклонение на вниманието и му бягаха.

Диспечерът го вреди за кацане — минаванията на втори кръг се бяха увеличили. Гласът в слушалките бе напрегнат. Времето се скапваше. Дъждът намаляваше видимостта, появи се вълна — един Ф-4 не можа да кацне и от втория заход. Най-близката земя бе на петстотин четирийсет и две мили на северозапад. Във въздуха нямаше танкер.

— Мирът е прекрасно нещо, нали? — промърмори Флап.

— Карта преди кацане — каза Джейк и те изпълниха необходимите действия. Бяха с хиляда и петстотин паунда над максималното тегло за кацане и хвърлиха излишното гориво. Беше лудост да правят това, при положение че можеха да го дадат на закъсалия екипаж на Фантома, но това не беше тяхна работа, както се казваше „не мисли, а изпълнявай или...“

Видя кораба от миля и половина — малко червено петно, което съживяваше мъртвата пустош.

Флап докладва топката на шест точка нула.

— Прието.

Джейк позна гласа на Риъл Маккой, но за всеки случай той му се обади:

— Палубата танцува, Джейк. Внимавай с курса.

Топката беше като закована в средата, само леко отпусна крилото, за да нагласи курса; ръчките движеше една по една, за да не направи прекалено голяма корекция. Дъждът беше като река около фанара, но въздухът от компресорите държеше предното стъкло чисто.

Индивидуалната работа с ръчките на финала беше изкуство, но човек трябваше да знае и точно кога да ги мести заедно. Тази нощ на Джейк му провървя. Палубата се приближаваше, топката стоеше в средата, курсът беше добър, указателят на ъгъла на атака беше точно на място... и закачиха третото въже.