Хавайска жега
- Автор: Кларксон Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Хавайска жега». Краткое содержание книги:
Лиху изстреля един куршум в главата й и бързо се отдръпна. Погледна дали по дрехите му има кръв. Ризата беше суха, но трябваше да се отърве от нея, защото вонеше на кордит.
Той заобиколи стола и внимателно огледа сцената. Тей още стискаше пистолета с дясната си ръка. Тялото й се бе отпуснало на стола, готово всеки момент да се свлече на пода. Но това нямаше значение. Лиху знаеше под какъв ъгъл са проникнали куршумите в тялото на Уокър, в нейното, обстановката, обгарянията от барута по ръката на Тей — всичко това потвърждаваше сценария за убийство и самоубийство. Нямаше по-голям специалист от Лиху в това отношение. В края на краищата той бе работил като областен прокурор на Биг Айланд. Ето защо сам свърши тази работа.
Лиху бавно и внимателно огледа сцената. Установи, че щеше да бъде по-добре, ако бе направил така, сякаш Уокър се бе самоубил. Но това би било твърде трудно. Съществуваше голяма вероятност Уокър да окаже съпротива и да развали всичко.
Лиху сви устни и се изсмя подигравателно на кървавата бъркотия, която бе създал.
Чарли излезе от спалнята и застана до него.
— Жалко, че се наложи да загубя една добра курва — каза дебелакът.
Чарли повдигна рамене.
— Е, следите би трябвало да свършат дотук — добави Лиху.
— Тоя Уокър не ти ли трябваше вече?
— Не. Налагаше се да приключа с всичко. Онази работа свърши. Той ми даде информацията, от която се нуждаех. Глупава постъпка от страна на един толкова умен човек.
Лиху избърса потта от лицето и врата си с голяма носна кърпа и попита:
— Докосна ли нещо?
— Не.
Дебелакът отново обмисли действията си. Влезе в банята и я огледа. Още веднъж избърса дръжката на тоалетната, излезе и направи знак на Чарли да го последва. Слязоха на приземния етаж и напуснаха сградата през задния изход. Докато вървяха към паркинга, Лиху се запита колко ли време ще мине, докато вонята заведе ченгетата в апартамента.
30.
Девлин проследи с поглед Лийлани и влезе в къщата. Тули беше буден и ядеше. Девлин изведнъж огладня толкова много, че си направи сандвич от консервираното месо.
— Довечера пак ще ходим на гости — каза той.
Тули свъси вежди.
— Този път на кого?
— Приятелско посещение. Но вземи мозберга за всеки случай.
Слънцето започваше да залязва, когато двамата спряха пред порутената дървена къща на Лайман. Този път шофираше Девлин. Брадатият мъж с обезумял поглед, който седеше на верандата, имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да скочи и да се втурне в гъстата плетеница от тропическа растителност, обграждаща къщата.
Лайман бе подпрял крака на парапета, който опасваше тясната веранда на полуразрушената къща. Един дебел ротвайлер се вторачи в Девлин и Тули. Девлин не беше в настроение да се бие с кучета. Нито Тули. Самоанецът застана до отворената врата на автомобила и зареди мозберга.
Девлин тръгна към верандата. Спря на пет крачки от нея и се усмихна на Лайман.
— Аз съм Джак Девлин. Приятел съм на Джон Съншайн. Познавах го като Били Кранстън. Лайман ли се казваш?
— Да.
— Може ли да се кача при теб?
— Добре.
— А кучето?
— Само не прави резки движения и не викай.
Девлин се приближи до верандата. Тули остана там, където беше. Ротвайлерът бавно се изправи. Девлин стигна до него, клекна и протегна ръка.
— Добро момиче — каза Лайман.
Кучето не си направи труда да помирише ръката на Девлин, но му позволи да погали голямата му глава. Девлин стана. Ротвайлерът бавно отиде от другата страна на Лайман и легна до стола му.
Лайман беше облечен в износени джинси и яке. Нямаше риза, нито обувки, а през илиците на копчетата се виждаше, че няма и бельо.
Беше на около четирийсет и пет години, но изглеждаше на петдесет и пет. Лицето му беше повехнало и изпито като на болен физически и душевно човек. Косите и брадата му бяха стигнали до етапа, след който бяха спрели да растат, защото краищата просто падаха.
Но макар тялото да бе залиняло, в очите му пламтеше огън. Те бяха широко отворени и сияеха като на пророк от Стария завет.
Девлин седна на едно дървено столче в ъгъла на верандата и си почина за миг. Искаше уплашеното изражение в очите на Лайман да изчезне.
— Добре ли си? — попита Девлин.
— Малко съм нервен. Треперя.
— Ами няма какво да се притесняваш от мен. Не съм дошъл тук, за да ти сторя нещо лошо.