Хавайска жега

В продължение на пет минути никой не каза нищо. Накрая Девлин рече:

— Ще те оставя тук. Ти си у дома си.

— Да. Така е. А ти?

— Мисля, че бих се чувствал добре в този малък край на света.

— Бих искала да опитам да живея с теб. Знаеш това, нали?

— Да.

— Ще стане ли някога?

— По-добре да проверим, когато раните ни зараснат.

Тя кимна, сетне попита:

— Какво ще правиш сега?

Той се усмихна.

— Ами, по-добре да отида на проклетото летище, инак Тули никога няма да се прибере вкъщи. Няколко души го чакат.

— Това сигурно е хубаво.

— Да.

— И за къде ще отлетиш?

— За Лос Анджелис. Трябва да се срещна с шефа си. Един мой приятел се нуждае от помощ.

Лийлани се усмихна.

— Завиждам му.

Тя кимна, отново се усмихна, после се обърна и тръгна по плажа. Девлин се загледа след нея. Когато Лийлани се отдалечи на двайсетина крачки, той извика:

— Лийлани.

Тя се обърна и засенчи очи с ръка.

— Какво?

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай, че следващия път, когато те помоля, ще дойдеш с мен на разходка по плажа.

— Обещавам. Само че разходката ще бъде много дълга.