Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
Девойката усети как плащът на сюрреалистичното се спуска отгоре й.
Не можеше да повярва, че е тук, хваната като в капан в тази карета с
госпожа Блек и че магьосницата явно няма нищо против да обсъжда
нейните любовни трепети. Обърна се към прозореца. Луната се беше
издигнала високо в небето и тя видя, че се движат по тесен път. Около
каретата имаше сенки, а под тях една скалиста клисура се губеше в мрака.
— Има много начини, по които някой може да бъде спасен.
— Е — усмихна се госпожа Блек и зъбите й проблеснаха, — бъди
сигурна, че този път никой няма да дойде да те спаси.
„Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите."
— Значи ще се наложи да се спася сама — заяви Теса.
Госпожа Блек сбърчи озадачено вежди и обърна глава към нея със
скърцащ, тракащ звук. Ала девойката вече се бе стегнала, събрала бе
цялата си енергия в краката и тялото си, по начина, по който я бяха учили,
така че когато се хвърли към вратата на каретата, го стори с цялата сила,
която притежаваше.
Чу как ключалката се строши, а госпожа Блек изкрещя —
пронизителен, яростен писък. Една метална ръка я сграбчи за яката на
роклята, която се откъсна и в следващия миг момичето вече падаше,
блъскаше се в скалите покрай пътя, премяташе се и се хлъзгаше в
клисурата, докато каретата се отдалечаваше по пътя над нея, а
магьосницата викаше с пълно гърло на кочияша да спре. Вятърът
свистеше в ушите на Теса, докато тя летеше надолу, размахала ръце като
вятърна мелница в празното пространство около себе си, и всяка надежда,
че клисурата не е дълбока или че падането няма да се окаже фатално, я
напусна. Докато се носеше към дъното, зърна един тесен поток да
проблясва далеч под нея, криволичейки между назъбени скали, и разбра,
че ще се строши като крехък порцелан, когато се удари в земята.
Затвори очи, надявайки се краят да е бърз.
Уил стоеше на върха на един зелен хълм, загледан към морето. И то, и
небето бяха толкова наситено сини, че сякаш се сливаха в едно, така че не
можеше да се различи къде минава хоризонтът. Чайки кръжаха над него с
крясъци, соленият вятър рошеше косата му. Бе топло като през лятото и
връхната му дреха лежеше захвърлена на тревата; беше по риза и
тиранти, а ръцете му бяха загорели от слънцето.
— Уил!
Обърна се при звука на познатия глас и видя Теса да идва към него по
хълма. По склона му лъкатушеше пътека, покрай която растяха
непознати бели цветя и сред тях девойката също приличаше на цвете в
бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше
целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се
развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка,
като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо
повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.
Неговото собствено сърце подскочи при вида й.
— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа
до себе си.
Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него...
едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от
красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова
просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се
блъскаше като птица в гърдите му.
Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може
той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й.
Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха
по този начин, усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.
— Чаках те — рече Уил и девойката вдигна лице към него с усмивка,
която се стопи, когато краката й се подхлъзнаха и тя политна към ръба
на скалата. Ръцете й се изтръгнаха от неговите и ето че той посягаше
към въздуха, докато тя падаше далеч от него, политнала безшумно, бяло
петно на синия фон на хоризонта.
Уил рязко седна в леглото. Сърцето препускаше лудешки в гърдите
му. Стаята му в „Белият кон" беше огряна от лунна светлина, която ясно
очертаваше непознатите форми на мебелите — умивалника и малката