Десетата зала

Операцията наистина беше голяма. Маките, както знаеш, бяха, меко казано, разнородна шайка. Вярно, имаше централна координация до известна степен от страна на Дьо Гол и хората му в Алжир, но Съпротивата беше преди всичко местна работа и маките действаха на своя глава. И не е нужно да споменавам, че отделните банди не се обичаха особено. Имаше десни националисти, комунисти, анархисти, всякакви. Моята група, която имаше кодово име Отряд 46, действаше в района на Новик. Ние просто мразехме швабите. Това беше философията ни. Но за онази работа с влака се наложи около половин дузина банди да работят заедно. Имахме нужда от стотина души, много камиони, експлозиви и картечници. Мястото на атаката беше между Лез Ейзи и Руак, така че трябваше да включим и маките от Руак, Отряд 70, ако не се лъжа, макар че никой им нямаше доверие. Маскираха се под знамето на Съпротивата, но всички знаеха, че действаха само за себе си. Те бяха може би най-големите крадци във Франция след нацистите. И бяха много жестоки. Не се задоволяваха просто да убиват швабите. Разкъсваха ги на парчета, ако им се удадеше възможност.

Обикновено се случваше нещата здравата да се прецакат и доста хора да пострадат или да се простят с живота си, но през вечерта на 26 юли 1944 г. всичко мина като по вода. Може би швабите се бяха направили на много умни и бяха решили, че прекалено много охрана ще привлече внимание, но влакът беше слабо охраняван. Точно в 19,38 атакувахме от всички страни, взривихме релсите и локомотивът дерайлира. Немските войници бързо бяха изклани. Така и не успях да стрелям, толкова бързо приключи всичко. Охраната от Парижката банка, които бяха французи, предадоха пистолетите си на нашия командир, който изстреля по няколко патрона и им ги върна, за да могат да кажат, че са оказали съпротива. До 20,30 влакът беше разтоварен. Всички се бяхме подредили във верига от релсите до пътя и предавахме торби с пари и сандъци с произведения на изкуството, които бяха натоварени на камионите.