Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Кас? Томас ли е? Трябва ли да бързаме?
Тя поглежда в очите ми и започва да следва погледа ми. Хващам и двете ѝ ръце.
Недей – казвам. – Не поглеждай.
Тя не го прави. Очите ѝ се разширяват и тя ме слуша, доверява ми се, изплашена от това, което може да види, ако се обърне. Но не мога да скрия усещането за полъха на вятъра, който минава през дрехите ни. Не мога да заглуша топлите неща, звуците на птичките, които пеят, и на пчелите в цветята пред къщата. И тя се обръща. Косата ѝ пада над рамото и очаквам да усетя как пръстите ѝ се изплъзват от моите всеки момент. Това е нейното място. Нейният свят. Сянката на обиамана я няма. Нейното място е тук.
– Не.
– Какво?
– Не ми е мястото тук – тя стиска ръцете ми по-силно от преди. – Нека се върнем.
Усмихвам се. Тя мина през смъртта, за да ме повика. Аз минах през ада, за да я намеря.
– Анна!
И двамата гледаме към мястото, откъдето идва гласът ми. Един силует се подава на прага на къщата ѝ.
Кас? – казва тя неуверено и фигурата пристъпва на светло.
Това съм аз. Невероятно, напълно аз. Анна се усмихва и ме дърпа за ръцете. Един мъничък смях излиза от гърлото ѝ.
– Хайде – вика той. – Мислех, че искаш да излезем на разходка.
Тя се поколебава. Когато се обръща леко към мен и ме вижда, истинския мен, изглежда объркана и стиска очи.
– Да тръгваме – казва тя. – Това място лъже. За момент аз… аз забравих къде сме. Забравих, че си тук.
Тя поглежда пак към къщата си и когато заговаря, гласът ѝ е далечен, сякаш вече е там.
– За момент си помислих, че съм си у дома.
– Хайде – вика отново другият аз. – После ще отидем при Томас и Кармел.
Поглеждам през рамо. Стаята със свещите още си е там. Виждам Томас, коленичил на земята, ръцете му работят трескаво. Нямам много време. Но всичко се случва твърде бързо.
Ако пусна ръцете на Анна, тя ще ме забрави. Ще забрави всичко освен това, което съществува в другия край на полето. Всичко ще изчезне. Убийството ѝ, проклятието ѝ. Ще заживее вечно живота, който е трябвало да има. Живота, който можехме да имаме заедно, ако всичко беше различно. Това място лъже. Но е хубава лъжа.
– Анна – казвам.
Тя се обръща към мен, но очите ѝ са разширени и пълни с колебание. Усмихвам се и пускам една от ръцете ѝ, за да прокарам пръсти през косата ѝ.
– Трябва да тръгвам.
– Какво? – пита тя, но аз не отговарям.
Вместо това я целувам, само веднъж, и се опитвам в този единствен жест да ѝ кажа всичко, което ще забрави в момента, в който се обърне. Казвам ѝ, че я обичам. Казвам ѝ, че ще ми липсва. И после я пускам.
Глава тридесета
Има звук от нещо, което се пръска, и усещане, че се блъскам в нещо, без да помръдвам. Очите ми се разтварят и виждам стая, пълна със запалени свещи и червени роби. Нямам много чувствителност в тялото си освен смазваща болка. Томас, Гидиън и Кармел веднага се навеждат над мен. Чувам гласовете им като три отделни квакания. Някой притиска стомаха ми. Другите членове на ордена стоят наоколо и изглеждат безполезни, но когато Гидиън излайва нещо, няколко червени роби се размърдват. Поне някой от тях се е хванал да свърши нещо. Заглеждам се в тавана, който е твърде висок, за да се види, но знам, че е там. Не ми е нужно да поглеждам вляво или вдясно, за да знам, че съм се върнал сам.
Ситуацията ми е сравнително позната. Лежа в легло със система в ръката и шевове в корема – и вътрешни, и външни. Гърбът ми е подпрян с четири-пет възглавници, а табла с недокосната храна почива на масичката до леглото. Поне на нея няма зелено желе.
Казват, че съм бил в безсъзнание цяла седмица и че съм бил на ръба на оцеляването през повечето време. Кармел казва, че съм поставил рекорд по кръвопреливане и че съм невероятен късметлия, че орденът има, общо взето, напълно оборудвано спешно отделение в мазето си. Когато се събудих, се изненадах да видя кестенявосребристата глава, задрямала до леглото ми. Гидиън взел полет на майка ми до Глазгоу.
На вратата се чука и влизат Томас, Кармел и майка ми, която веднага сочи таблата с храна.
– По-добре да го изядеш това – казва тя.
– Гледам да си пазя стомаха – протестирам аз. – Все пак доскоро имаше нож в него.