Стая

— Не, ще се обадя на полицията.

— Спешен случай ли е?

Тя клати глава.

— Ще ти донесат играчките, когато приключат с тях.

— Полицаите могат да отидат в Стая?

— Вероятно точно в момента са там — казва ми, — събират доказателства.

— Какво е „доказателства“?

— Ами неща, които показват какво се е случило, за да ги дадат на съдията. Снимки, отпечатъци.

Докато пиша в списъка, мисля за черното на Писта и дупката под Маса, за всички следи, които аз и Мам сме оставили. Как съдията гледа моята рисунка на синия октопод.

Баба казва, че е срамота да се пропилява такъв хубав пролетен ден, така че ако си облека дълга блуза и истинските обувки, и шапка, и очила, и много слънцезащитно, може да изляза в задния двор.

Изстисква слънцезащитно на ръцете си.

— Казвай ми кога да давам и да спирам, когато поискаш. Като дистанционно.

Това е доста смешно.

Започва да ми го трие на вътрешното на ръцете.

— Спри! — След минута казвам: — Давай — тя започва отново. — Давай!

Тя спира.

— Искаш да кажеш да продължавам?

— Аха.

Намазва ми лицето, не ми харесва близо до очите, но тя внимава.

— Давай!

— Ами всъщност приключихме, Джак. Готов ли си?

Баба излиза първа през двете врати, стъклената и мрежестата, маха ми с ръка да дойда, и светлината е на зигзаг. Стоим на верандата, дето е от много дърво като палуба на кораб. На нея има, малки топки пух. Баба казва, че е някакъв вид полен от дърво.

— Кое? — гледам нагоре към всичките различни.

— Боя се, че тук не мога да ти помогна.

В Стая знавахме как се казва всичко, ама в света има толкова много, човековете дори не знават имената.

Баба е в един от дървените столове и се намества в него. Има пръчки, които се чупят, като стоя върху тях, и малко дребни жълти листа и разкашкани кафяви, дето тя казва, че е помолила Лио да ги събере още през ноември.

— Додя има ли работа?

— Не, пенсионира се рано, но, разбира се, сега запасите ни се поизчерпаха…

— Какво означава това?

Тя отпуска глава назад на горното на стола, очите й са затворени.

— Нищо, не го мисли.

— Той скоро ли ще умре?

Баба отваря очи и ме гледа.

— Или ти ще си първа?

— Ако искаш да знаеш, аз съм само на петдесет и девет, млади момко.

Мам е само на двайсет и шест. Прескочила е трапа, това означава ли, че вече ще се върне?

— Никой няма да умира — казва Баба, — не си тормози главицата.

— Мам казва, че все някога всички ще умрат.

Тя стиска уста, има линии около нея като слънчеви лъчи.

— Току-що се запозна с повечето от нас, господинчо, така че не бързай да се сбогуваш.

Гледам надолу към зелената част от двора.