Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Ама ние не сме пътували.
— Хайде да идем на детската площадка.
Клатя глава. Мам каза, че като сме свободни, ще отидем заедно.
— Вече си бил навън, много пъти.
— Това беше в Клиниката.
— Нали въздухът е същият? Хайде, майка ти ми разказа, че обичаш да се катериш.
— Да, катеря се на Маса и на столовете, и на Креватчо хиляди пъти.
— Не и на моята маса, господинчо.
Имах предвид в Стая.
Баба ми връзва плитката много стегнато и ми я мушка под якето, аз си я изваждам. Тя не казва нищо за лепкавото нещо и шапката ми, може би кожата не гори в тази част на света?
— Сложи си слънчевите очила, а, да, и истинските обувки, тези пантофести неща нямат подметка.
Стъпалата ми са смачкани, като ходя, дори като отлепвам велкрото. В безопасност сме, стига да стоим на тротоара, но ако без да искаме стъпим, на улицата, ще умрем. Мам не е умряла, Баба казва, че няма да ме излъже, ама излъга доктор Клей за дамата. Тротоарът все спира и ние трябва да пресичаме улицата, всичко ще е наред, стига да се държим за ръце. Не ми харесва да я докосвам, ама Баба казва кофти за мен. Въздухът духа към очите ми и слънцето е заслепяващо около краищата на очилата ми. Виждам нещо розово, дето е ластик за коса, и капачка от бутилка, и колело не от истинска кола, ами от играчка, и пакетче ядки, само че без, и кутия от сок, дето чувам още малко сок да джвака, и жълто ако. Баба казва, че не е от човек, а от някакво отвратително куче, дърпа ме за якето:
— Махни се от това.
Боклуците не трябвало да са там, освен листата, дето дървото не може да спре да пуска. Във Франция давали на кучетата да си вършат работата навсякъде, могъл съм да отида там някой ден.
— За да видя акото ли?
— Не, не — казва Баба, — Айфеловата кула. Някой ден, когато много надобрееш в качването по стълби.
— Франция в Навън ли е? — тя ме поглежда странно. — В света?
— Всичко е в света. Ето, пристигнахме!
Аз не мога да отида на площадката, защото има деца не мои приятели.
Баба извърта очи.
— Просто си играйте едновременно, така правят децата.
Гледам в оградата през диамантите от тел. Тя е като тайната ограда в стените и Под, през които Мам не е могла да мине, ама ние излязохме и аз я спасих, а после тя вече не искаше да е жива. Има голямо момиче наопаки на една люлка. Две момчета са на онова, дето не му помня името, и правят нагоре-надолу, те се удрят и се смеят, и падат май нарочно. Изброявам си зъбите до двайсет и после още веднъж. Държането на оградата ми прави бели черти по пръстите. Гледам как една жена занася бебе на катерушката и то лази през тунела, тя му прави муцунки през дупките отстрани и се преструва, че не знае къде е. Гледам голямото момиче, но тя само се люлее, понякога с коса почти в мръсотията, понякога с правилното нагоре. Момчетата се гонят и правят бум с ръце като оръжия, едното пада и плаче. Изтичва през входа и влиза в някаква къща, Баба казва, че сигурно живее там. Откъде пък знае? Прошепва ми:
— Защо сега не идеш да играеш с другото момче? — После извиква: — Здравей. — Момчето поглежда към нас, аз отивам в един храст, ама той ме боде в главата.
След малко тя казва, че е по-хладно, отколкото изглежда, и май трябва да се прибираме за обяд. Отнема ни сто часа и краката ми се чупят.
— Може другият път повече да ти хареса — предлага Баба.
— Интересно беше.
— Това ли ти е казала да казваш майка ти, когато нещо не ти харесва? — усмихва се леко. — Аз я научих на него.
— Тя умира ли вече?
— Не — почти крещи. — Лио щеше да ни се е обадил, ако има някакви новини.
Лио е Додя, объркващо е с всичките имена. Искам си само моето едно име Джак.
В къщата Баба ми показва Франция на глобуса, който е като статуя на света и все се върти. Целият този град, дето сме в него, е само малка точица и клиниката също е в точицата. Също и Стая, ама Баба казва, че няма нужда повече да мисля за онова място, да си го изкарам от главата.
За обяд изяждам много хляб и масло, френски хляб е, но на него няма ако, не мисля. Носът ми е червен и пари, също и бузите, и най-отгоре на гърдите ми, и ръцете ми, и вътрешното на ръцете ми, и глезените над чорапите.
Додя казва на Баба да не се разстройва.
— Дори не беше много слънчево — все повтаря тя и си бърше очите.
Аз питам:
— Кожата ще ми опада ли?