През Вселената

— Нищо.

Трябва да я заведа при Док. Не знам дали мога да му се доверя, но не познавам друг, който да може да помогне. В едно съм напълно сигурен, и то е, че не мога да вярвам на Старши.

Възможно най-бързо отвеждам Ейми от Ниво кийпъри и най-вече от Старши. Страхът и оживлението, които показваше, когато за първи път влязохме в гравитационната тръба, са изчезнали, заменени от кротко безразличие. Подобно на куче, тя ме следва по пътя към градината на Болницата. Очите й са вторачени право напред, не към цветята или към статуята на Старши от времето на Епидемията, а право напред. Чудя се дали изобщо вижда нещо.

В приземния стаж на Болницата се мотаят поне десетина души. Половината от тях са по-възрастни, а останалите са техните млади копия, синове и дъщери, които са довели майките и бащите си.

— Тя превъртя — казва един от мъжете, застанал до отпусната сестра, която ръководи спешното на приземния етаж. — Твърде стара е, за да пътува с гравитационната тръба, но аз й разказах за събранието, нали знаеш, онова на Ниво кийпъри. И това напълно я разстрои. Говори объркано.

— Не е объркано — обажда се с пресипнал глас възрастната жена зад него, — спомням си го ясно като ден. Онези звезди с опашки от светлина. Единственият път, когато видях звезди.

Дръпвам Ейми, за да върви с мен, сякаш е някое разсеяно дете, но ако трябва да съм искрен, аз съм по-разсеяният.

Отпуснатата сестра кима с разбиране на мъжа.

— Грешката не е ваша. Щом стигнат определена възраст, голяма част от възрастните започват да се объркват. На четвъртия стаж имаме помещения за тях. Ще я изпратя там и ще повикам Док да я прегледа.

— Благодаря ви — казва младият мъж и думите му са придружени с въздишка на облекчение.

Той се обръща, за да поговори с майка си, после я предава на сестрата, която я повежда към асансьора, където чакаме двамата с Ейми.

— Ти си Младши. Онзи, който никога не умира — заявява жената, щом ме вижда. — А ти си шибаното момиче, за което ни каза Старши.

— Здравейте — казва Ейми и протяга ръка на жената.

Ако до този момент съм имал някакви съмнения, че нещо не е наред с Ейми, в този миг всички те изчезват. Ейми нормалната Ейми, която мисля, че опознах, никога не би се примирила една възрастна жена да я нарече шибано момиче.

— Казаха, че съм болна — обръща се жената към Ейми.

— Това е болницата.

Изреченията на Ейми са елементарни и произнесени с детинска интонация.

— Не знаех, че съм болна.

— Ти просто си объркана, мила — казва й сестрата. — Смесваш миналото и бъдещето.

— Това не е хубаво — произнася Ейми с широко отворени очи.

Вратите се отварят и ние влизаме. Натискам третия бутон.

Сестрата се пресяга и избира бутона за четвъртия етаж.

— Какво има на четвъртия етаж? — питам аз.