Бих искала да благодаря на всички от екипа на Ленгуин/Разорбил — вие всички дадохте своя принос, за да стане тази книга блестяща. Специални благодарности на Бен Шранк и Джилиан Левинсън, които ми помогнаха да превърна „През Вселената“ в книгата, която винаги съм искала да напиша, но не бих могла да се справя без техните мъдри редакции, въпроси и предложения. Благодарности и на Емили Ромеро, Ерин Демпси, Къртни Уди останалите от „Пенгуин Маркетинг“, като и на моя изключително талантлив дизайнер Натали Соса.
Не бих могла да се присъединя към екипа на „Пенгуин“ без Мерили Найфец, която ме свърза с перфектния издател, и не бих направила това без Дженифър Ескот, която пък ме свърза с перфектния агент. Благодаря и на двете за това, че ме направляваха с такъв ентусиазъм през света на книгоиздаването!
Най-хубавото нещо от това, да си писател, е да имаш пишещи приятели. Робин Кембъл и Ребека Карлсон ми помогнаха да оформя първата чернова на „През Вселената“. Хедър Зундел и Кристина Фарли ми помогнаха да я разбия на части и да я напиша отново по-добре, а Ерин Андерсън, Пи Джей Хувър и Кристин Маркиняк ми казаха, че „През Вселената“ най-после е завършена и че вече е време да я предам.
Прекарах много години в едно или друго училище, но безспорно най-добрите от тях бяха онези шест, в които преподавах литература в „Бърнс Хай Скул“. На учениците си искам да кажа — вие всички ми бяхте любими. Специални благодарности на Чарли Уайт, който нарисува риба на подиума в стаята ми и ме вдъхнови за образа на Харли. Благодарности и на моята приятелка и колежка от училище Лора Паркър, и на приятелката ми (която не е учителка и е много щастлива от този факт) Дженифър Рандолф за това, че ме подкрепиха в кариерата ми на писателка.
Има трима души, които винаги са вярвали в мен повече от мен самата и които за миг не са се съмнявали, че един ден ще видя името си на корицата на книга: моите родители, Тед и Джоан Греъм, и моят съпруг, Коруин Ревис.
Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!
1
Ейми
Тате каза:
— Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
— Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
— Ти върви пръв — настояваше мама. — Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й — нещо, което винаги бе крила под дрехите — висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, което работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
— Студено е — каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
— Няма да го усещаш — изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
— Отпусни се — каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.
