Аленият бряг

Трепкащите пламъци на свещите осветяваха покритите със стенописи сводове на петоъгълното помещение. Те също изобразяваха дяволи, гаргойли[42] и уробороси[43], безопашати макаци, мъже и жени, лудуващи в нещо като рай на греховете: сцена като у Йеронимус Бош. Стените бяха покрити с дебели гоблени, украсени с изображения на цветя, горски пейзажи и еднорози. Те също бяха от римско време. Колоните, които подпираха сводестия таван, бяха покрити с алхимически символи. На тавана бяха закачени десетки фини конструкции, направени от издялани кости, свързани заедно, които напомняха животни, птици и зверове. Дори в спокойния въздух те все пак успяваха безкрайно да се въртят и люшкат, все едно бяха живи и развълнувани, хвърляйки ъгловати сенки на непряката светлина от свещите. Древни пейки, лъскави от употреба, стояха на стегнати редици, подредени покрай петоъгълните стени на помещението. Подът беше дебело покрит с персийски килими, някои на по триста години.

Гавин наблюдаваше внимателно Констънс. Както се беше надявал, тя спокойно попиваше всичко с тези дълбоки виолетови очи, без истерия или смущение. Почувства прилив на увереност, че случващото се тук е донякъде предопределено. Наистина беше забележителна жена.

Той се усмихна.

— Добре дошли.

— Добре дошла за какво?

— Преди да навляза в подробности, мога ли да попитам как попаднахте тук?

Тя не отговори.

— Нека предположа: тук сте, защото сте разбрала, че изоставената вещерска колония не е изчезнала, а се е преместила на това място. И сте дошла да проверите. Прав ли съм?

Тя не реагира. Боже, колко трудно беше да прочете нещо по лицето й или в тези странно спокойни, но горещи очи.

— И така стигнахте до всичко това. – Той разтвори ръце. – Сигурно е много объркващо.

Тя пак не каза нищо.

— Как да започна? – Той се изсмя нервно. Това момиче го караше да се чувства отново като юноша.

— Не зная как точно го направихте, но идването ви тук е… знак.

— Знак за какво?

Той гледаше нейното красиво и странно безстрастно лице. Усети, че тази жена е дори по-дълбока от неговите предположения. Толкова по-добре.

— Констънс, това е нашето молитвено помещение.

— Нашето помещение?

— Да, нашето. А това е нашият олтар.

— Мога ли да попитам каква е религията?

— Разбира се. Ние изповядваме най-старата оцеляла на света религия. Истинската религия. Както правилно сте предположила, ние сме вещери. Той внимателно се взря в лицето й, но не можа да разгадае изражението, което за кратко се изписа по него. – Истински вещери. Нашето богослужение е на повече от двайсет хиляди години.