Фантомът на паметта

Тя излезе от кухнята и скоро от гостната се разнесоха приглушените гласове на домакинята и момичето. После диванът изскърца и по стълбата, която водеше към втория етаж, затрополиха леки стъпки.

— Изпратих я в библиотеката — съобщи Мария, когато се върна и отново се захвана с тестото. — Момичето обича да чете, а у тях няма книги.

Не долових в гласа ѝ нито упрек, нито дори съжаление — беше просто констатация на факта, че при съседката ѝ няма книги.

— Защо не помолихте Еспера да ни помогне в приготвянето на обеда? — поинтересувах се. — Още едни ръце нямаше да са ни излишни. Боя се, че с моите скромни темпове няма да мога да ви настигна.

Мария се откъсна от заниманията си и рязко се обърна към мен:

— Еспера е много болна. Безнадеждно болна. Тя прекарва по цели дни с мен, спи, чете или разговаряме помежду си. Дори Ана не я кара да се занимава с къщна работа.

Безнадеждно болна… Sine espera в превод от латински — без надежда. Значи ето откъде идваше името ѝ. Аз си мислех, че означава надежда, а то се оказа — безнадеждност.

— Нима лекарите не могат да направят нищо? — попитах със съчувствие. — Сега медицината се справя с толкова много неща. Да не би да става въпрос за пари? Стори ми се, че вашата съседка живее доста притеснено в материално отношение. Ако някой ѝ помогне…

Разбира се, в думите ми имаше подтекст. Ти, която си толкова богата и самотна старица, вместо да обсъждаш пасивно безнадеждното състояние на Еспера, по-добре помогни материално и плати за лечението на момичето. Не зная откъде се взе у мен тази внезапна злоба към Мария и след секунда вече съжалявах за думите си, но нищо не можех да направя — казаното беше казано. Ами ако сега тя изведнъж се обиди и ме изгони?

— На нея никой и нищо не може да ѝ помогне — тъжно рече Мария, гледайки ме изпитателно. — Мислите ли, че не съм се опитвала? Мислите ли, че съм седяла със скръстени ръце и мълчаливо съм гледала нещастното дете, без да се опитвам да направя нещо? Уверявам ви, направих всичко, което можех. А аз мога много неща. Остана ни само да приемем това като свята воля на Господа.

— Да, права сте — измърморих огорчено. — Да се надяваме, че душата ѝ ще отиде в рая.

— Тъкмо в това не съм сигурна — най-неочаквано отвърна старицата. — Макар че, разбира се, всичко би могло да се случи. Но засега не виждам такава перспектива.

— Какво говорите? — От учудване на два пъти клъцнах с ножа в опасна близост до собствения си пръст и на мига се облях в студена пот, защото ужасно се страхувам от кръв и още повече — от болка, а порязаният пръст за мен винаги се превръщаше в източник на непоносими мъки. — Защо Еспера да не отиде в рая? Та тя е още дете, едва ли е успяла да извърши кой знае какви грехове, е, може би е взела един-два бонбона без разрешение или е излъгала един-два пъти — и толкова.