Фантомът на паметта

Когато на верандата не остана нито един предмет, аз си помислих, че може би е време да си вървя. Вече бяхме пили чай, а май че никой не ме бе поканил на обед. Мария сякаш прочете мислите ми:

— Ако ми помогнете да приготвя обеда, можете да се смятате за поканен.

Естествено — съгласих се.

Кухнята на Мария беше съвсем същата като кухнята на Ана, която се намираше в другата половина на къщата, и дори мебелите и съдовете бяха стари, но все пак разликата се усещаше. Ако онова, което видях при Ана, изглеждаше просто старо, вехто, протрито и отколе употребявано, то при съседката ѝ тези предмети не бяха стари, а старинни. Това не бяха чинии, останали отпреди сто години, а старинен сервиз. Не бяха използвани с десетилетия прибори, а аристократично сребро за хранене. И тази разлика се забелязваше във всеки детайл, във всяка дреболия — като се започне от абажура и се стигне до солницата.

Мария ми възложи да свърша по-лесната работа — да нарежа лука и да обеля картофите и морковите. Честно казано, аз отдавна — още от младежките си години — не бях вършил такива неща, тъй като доста рано станах известен, печелех добре и се хранех по ресторанти, а след това в дома ми, заедно с жена ми, се появи и готвачка, която деликатно наричахме домашна помощничка. Обемът на работата ме изуми: старицата сложи пред мен такова количество лук, моркови и картофи, като че ли се подготвяше за голям прием.

— Гости ли чакате? — попитах плахо.

— Никого не чакам. Те сами идват. — Мария загадъчно се усмихна. — Вече години наред не обядвам сама.

— А защо не си вземете готвачка? — учудих се аз. — Не ви ли е трудно всеки ден да приготвяте такива угощения.

— На мен ли? — Тя тихо се засмя. — Миличък, нали ви казах — на мен нищо не ми е трудно. Имам огромен запас от сили. Зная какъв въпрос е на езика ви и също така зная, че се измъчвате от притеснение да ми го зададете. И правилно, скъпи мой, не ми го задавайте, защото както и да ми го зададете, аз няма да ви отговоря. Изобщо никога не се опитвайте да изяснявате на колко години е една жена. Безсмислено е.

— Защо?

— Защото жената не се различава кой знае колко от мъжа. Или ви е интересно да общувате с нея, или не ви е интересно. Какво общо може да има това с възрастта? Абсолютно никакво.

— А ако не става дума само за общуване? — Формулирах въпроса си твърде мъгляво, но старицата добре ме разбра.

— Все едно. Или ви се иска да спите с нея, или не ви се иска. Възрастта е обективен параметър, а интересът и желанието са субективни категории. Не бива да ги смесвате в един кюп, защото се получават объркани изводи.

Ама че бабичка! Разбира се, нейната съседка беше красива и безумно привлекателна, но да се разговаря с Мария беше далеч по-интересно. Ана, както ми се стори, постоянно отклоняваше въпросите ми, а Мария създаваше впечатление на човек, готов да обсъжда всички проблеми — освен възрастта си, — стига да попиташ.

— Но нали съществува обществено мнение! — възразих все пак. — И то, да речем, не одобрява любовта между старец и младо момиче. А още по-малко — отношенията между съвсем млад юноша и съвсем немлада дама. Допускам, че този юноша може напълно искрено да желае плътска близост с избраницата си, но какво да направи с общественото мнение? Да го загърби ли?