Жестоки игри [bg]

Тауъл водеше траурната процесия, измъчен и мрачен, скръстил ръце отпред. От едната му страна бе застанал Едуин Хейдън — далеч по-млад по онова време, но все така приличащ на жаба. От другата страна, малко по-назад, се извисяваше едра фигура. Нямаше начин да не го позная. Къдравата му коса беше все още черна, лицето — подпухнало и лъщящо. На мястото на очилата с тежки рогови рамки, които бях видял преди няколко дни, имаше други — с кръгли, позлатени рамки, кацнали ниско върху месестия му нос.

Преподобният Огъстъс Маккафри в своите младежки години.

Сгънах и двата листа и ги пъхнах в джоба на сакото си.

— Обадете се на Ван дер Грааф — казах.

— Той е възрастен човек. Не мислите ли, че да го разпитвате така…

— Просто му се обадете — срязах я аз. — Ако не го направите, сам ще изтичам дотам.

Маргарет трепна от грубия ми тон, но все пак набра номера.

Когато връзката беше установена, тя каза: „Извинете, че ви тревожа отново, професоре. Пак е той“. После се заслуша, хвърли ми един безрадостен поглед и протегна ръка, за да ми подаде слушалката.

— Благодаря ви — казах аз мило и после продължих на телефона: — Професоре, трябва да ви попитам за още един ученик от колежа. Важно е.

— Продължавайте. В момента тук сме само аз и Мис Ноември ’73. За кого става дума?

— Огъстъс Маккафри, и той ли беше приятел на Тауъл?

Последва кратко мълчание от другата страна на линията, след което се чу смях.

— Ох, не мога! Това се казва смехория! Гюс Маккафри ученик на „Джедсън“! — Той се посмя така известно време. Накрая все пак спря и си пое въздух. — За бога, не, друже мой. Той никога не е учил тук!

— Имам пред себе си снимка, която го показва на погребението редом с Тауъл и…

— Може и тъй да е, но той не е бил наш ученик. Гюс Маккафри беше — в днешно време те май се наричат „инженери по поддръжката“ — Гюс беше разсилен. Метеше спалните, изхвърляше боклука, такива ми ти работи.

— А какво прави той на погребението? Изглежда така, сякаш нарочно е застанал точно зад Тауъл, за да го подкрепи или хване, ако той залитне.

— Нищо чудно. Първоначално той беше служител на фамилията Хикъл — тяхна беше една от най-големите къщи на Бриндамуур. Семейните слуги понякога силно се привързват към своите господари. Май че Стюарт го доведе със себе си, когато дойде да учи в „Джедсън“. Всъщност той не беше просто обикновен чистач в „Джедсън“. Наистина го водеха „разсилен“, сякаш това беше някаква по-престижна титла, нещо като „старши чистач“. Напускането на Бриндамуур най-вероятно е било чудесна възможност за него. И какъв е днес Големия Гюс?

— Президент — шеф на детския дом, за който ви говорих.

— Разбирам. Грижи се боклука господен, тъй да се каже.

— Тъй да се каже. Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Наистина не мога, честна дума. Нямах никакви контакти с неакадемичните служители. Тук има тенденция всички да се преструват, че просто не ги забелязват. Признавам си, че с времето съм я прихванал и аз. Беше едър, груб на вид, доколкото си спомням. Мърляв, изглеждаше доста здрав, може съвсем спокойно да е бил и интелигентен — вашата информация определено свидетелства за нещо подобно. Но това наистина е всичко, което мога да ви кажа за него. Съжалявам.