Александрийската връзка [bg]

— Аз съм единствената наследница на рода Херман — каза тя и на лицето й се появи усмивка, която, вместо да е успокояваща, разкри известна доза раздразнение.

— Значи ли това, че ще наследиш всичко?

— Естествено. Защо да не го наследя?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа какво смята баща ти. Но съм открил, че на този свят нищо не е сигурно.

Видя, че намекът не й допадна особено. Той не й остави никакво време да реагира и веднага попита:

— Защо баща ти се опита да навреди на това дете?

Неочакваният му въпрос провокира единствено объркано изражение. Явно тя не умееше да се владее — за разлика от баща си.

— Нямам представа за какво говориш.

Интересно дали бе така. Може би Херман криеше плановете си от нея.

— Тогава нямаш представа какво прави Ноктите на орела?

— Той не е моя отговор… — Тя се спря.

— Не се притеснявай, скъпа, знам всичко за него. Просто се чудех дали ти си в течение.

— Този човек е голям проблем.

Сега вече бе сигурен, че тя не участва в нищо. Споделяше твърде много информация с твърде голяма лекота.

— Напълно съм съгласен. Но както сама каза, той не е нито твоя, нито моя отговорност. Той е грижа единствено на Кръга.

— Нямах представа, че членовете знаят за него.

— Аз знам много неща. И най-вече с какво се е захванал баща ти. Което също е голям проблем.

Тя като че ли долови убедеността в тона му. Кръглото й лице се сгърчи в нервна усмивка.

— Не забравяй къде се намираш, Хенрик. Това е земята на Херман. Тук ние командваме. Така че недей да се тревожиш излишно.

— Доста интересна забележка. Ще се опитам да не я забравя.

— Струва ми се, че е най-добре да довършиш този разговор с баща ми.

Тя се обърна да си върви и докато се извръщаше, той вдигна ръка и направи бърз знак.

От гъстите кипариси, натежали от годините, изникнаха трима мъже, облечени в камуфлажни дрехи. Притичаха към тях и стигнаха павилиона точно когато Маргарете излизаше от него.

Двама от тях я сграбчиха. Единият притисна длан върху устата й. Тя започна да се бори.

— Хенрик — извика Гари, — какво прави Йеспер тук?

Третият мъж бе икономът му, който бе долетял преди останалите и бе проникнал в имението. От предишните си посещения Торвалдсен бе наясно, че противно на хвалбите на Маргарете охраната се ограничаваше до къщата. Останалите стотици декари не бяха нито заградени, нито наблюдавани.

— Стой мирно — нареди й той.

Тя спря да се извива.

— Тръгваш с тези господа.

Тя бурно заклати глава. Торвалдсен бе очаквал тя да създаде затруднения, така че кимна леко и дланта върху устата й бе заменена с парцал, който съдържаше достатъчно количество упойващо вещество, че да предизвика дълбок сън. Само след няколко секунди то подейства и тялото й се отпусна.