Четвъртата маймуна [bg]

— Колата им я няма — изтърсих, без да знам защо. — Те заминаха с колата си.

Мъжът отново погледна към празната алея пред къщата на семейство Картър.

— Така ли?

Нещата не се развиваха добре. Изобщо не вървяха добре. Плъзнах ръка в джоба на джинсите си, търсейки познатата дръжка на сгъваемия ми нож, но той не беше там. Ако беше в мен, можех да прережа гърлото на този човек. Щях да срежа всичките му двойни брадички и кръвта му щеше да рукне като от кранче. Бях бърз. Знаех, че съм бърз. Но бях ли достатъчно бърз? Със сигурност можех да убия, преди този дебел нещастник да успее да реагира, нали? Татко би искал да го убия. Майка ми също. Знаех, че те биха искали. Но ножът ми не беше в мен.

Мъжът се наведе към мен.

— Имаш ли ключ?

— За какво?

— За къщата на семейство Картър. Трябва да влизаш вътре, нали? Да поливаш цветята?

Почувствах, че стомахът ми се свива.

— Да, господине.

— Може ли да ми отключиш да вляза? Само ще надникна за минутка.

Предположих, че мога. Нали така би искал баща ми? Нали това беше причината да инсценираме нещата в дома им? Имаше само един проблем — казах на непознатия, че имам ключ, а нямах. Сложих каруцата пред коня, както би се изразил татко. Да говориш, без да мислиш, беше сигурен начин да се закопаеш в дупка, дълбока до кръста.

— Хората се тревожат, за семейство Картър. Ами ако се е случило нещо?

— Те заминаха някъде.

Той кимна.

— Както ти каза.

— Вие сте ченге. Защо не разбиете вратата и не влезете? — попитах.

Мъжът наклони глава настрана.

— Казах ли, че съм ченге?

Беше ли казал? След като се замислих, той не беше споменал такова нещо.

— Приличате на ченге.

Мъжът вдигна ръка и потърка брадичката си.

— Така ли?

— И казахте, че някой ви се е обадил, защото господин Картър не отишъл на работа. На кого ще се обади, ако не на полицията?

— Ти, изглежда, си начинаещ ботаник и детектив.

— Тогава защо не разбиете вратата?

Той повдигна рамене.

— Ние, ченгетата се нуждаем от вероятна причина. Не можем да влезем без вероятна причина. Разбира се, ако ти не ми отключиш да вляза. Ако ме пуснеш по твоя воля, тогава всичко е наред и никой няма да има неприятности. Ще надникна набързо и после си тръгвам.

— Само това?

— Само това. — Той ми намигна. Беше престанал да се поти, въпреки че лицето му все още беше на червени петна.

Замислих се за секунда. Предложението беше логично. Разумно. Но ако мъжът беше ченге, защо не носеше оръжие?