Четвъртата маймуна [bg]

Историята беше хубава. Правдоподобна. Имаше обаче един недостатък. Веднага щом думите се отрониха от устата ми, се запитах дали госпожа Картър има цветя. Макар че не бях гледал, татко ме беше научил да запомням обстановката, и аз не си спомнях да е имало цветя.

— Да не би да си начинаещ ботаник?

— Какво?

— Ботаник. Човек, който изучава растенията — отговори мъжът. Отстрани на главата му покапа още пот и аз се опитах да не зяпам. Помъчих се изобщо да не го гледам.

— Не, не изучавам растенията, само ги поливам. В това няма много наука.

— Не, няма. — Очите му се стрелнаха покрай мен и се насочиха към малката ни дневна.

Беше ли там майка ми? Била ли е в мазето и се е качила?

— Може ли да те притесня за чаша вода?

Потта покапа от челюстта му, стече се по всичките му двойни брадички и падна върху ризата му. Изпитах импулсивно желание да протегна ръка и да избърша гнусната солена диря от главата му, преди да потече отново, но не го направих.

— Добре, но трябва да стоите навън — отвърнах. — Не ми разрешават да пускам непознати вкъщи.

— Много умно от твоя страна. Родителите ти са те научили добре.

Оставих го да стои пред вратата и отидох в кухнята да взема чаша вода. Преди да стигна до умивалника, осъзнах, че не съм затворил вратата. Трябваше да я затворя и да я заключа. Човекът можеше да влезе, ако иска. След такова нечувано нахлуване в чужд имот той можеше и да слезе в мазето, където госпожа Картър нетърпеливо чакаше да му разкаже всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Ами ако тя се разпищеше?

Дано не се разпищи, не и точно сега. Той със сигурност щеше да я чуе през вратата.

Не исках да го наранявам, но бих го направил. Наложеше ли се, знаех, че ще мога да го сторя.

Преборих се с подтика си да се обърна и да погледна назад. Направех ли го, мъжът щеше да види тревогата в очите ми. Татко ме научи да крия такива неща, но не бях сигурен дали мога. Не и достатъчно добре, за да заблудя полицай, нито дори този с мъничките светещи очички и дебел корем.

Взех чаша от сушилника, напълних я с вода от чешмата и тръгнах обратно към външната врата, правейки всичко възможно да прикрия облекчението, което изпитах, когато видях, че той все още стои на верандата и пише нещо в малко тефтерче.

— Заповядайте, господине — рекох и му дадох чашата.

— Колко си възпитан — отговори мъжът, допря чашата до челото си и леко я плъзна по набръчканата си кожа, а след това я спусна към устата си, отпи съвсем малка глътка и млясна с устни. — Ах, точно от това се нуждаех — каза той и ми върна чашата.

Наистина ли се нуждаеше от вода или се беше възползвал от възможността, за да огледа по-добре вътрешността на къщата ни?