Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Минахме през предната врата и Мат извика:

- Върнахме се!

Мама забърза към нас, куцукайки. Разбира се, първо прегърна Мат, но след това ме притисна толкова силно, сякаш се бе страхувала за мен не по-малко, отколкото за него.

Накара ни да се изсушим и да се преоблечем, а после седнахме пред печката, за да се стоплим. Лицата на всички ни бяха зачервени, но Мат се закле, че е добре и не е измръзнал.

- Щях да се върна по-рано, но не исках да оставям колелото - обясни той, докато се греехме на огъня. - В пощата бяхме само аз и Хенри. Отначало не разбрахме, че е завалял сняг. Накрая някой влезе и ни каза, че нали от два часа и е най-добре веднага да си вървим у дома. Щях да тръгна с Хенри, но той живее на почти същото разстояние като нас от пощата, само че в различна посока, така че нямаше смисъл. Страхувах се, че ако оставя велосипеда, повече няма да го видя. Знаете какво е положението. Освен това не бях сигурен дали ще продължи да вали, или е само краткотрайна вихрушка. Надявах се, че поне донякъде ще мога да се придвижа с колелото, но се оказа невъзможно.

- Повече няма да ходиш в пощата - заяви мама. -Няма да го позволя.

- Ще говорим за това следващия петък - рече Мат. - А дотогава няма да ходя никъде.

Отначало помислих, че тя ще се впусне в остър спор, но я чух как само въздъхна.

- Гладен съм - оповести Джони. - Не е ли време за вечеря?

- Ще направя супа - каза майка ми. - Мисля, че можем да си позволим, а и на всички ще ни дойде добре.

Първо ядохме супа, а след това - макарони в сос маринара. Вечеря от две блюда - доказателство, че денят е специален.