Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Бих искал да попитам лектора — каза Пърс, — дали е чел предварителния проект за влиянието на Т. С. Елиът върху модерния прочит на Шекспир, предаден неотдавна от мен на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ в Лондон.
Председателят изглеждаше озадачен. Фон Турпиц — смаян.
— Бихте ли повторили въпроса, моля? — помоли председателят.
Пърс го повтори. Силен шепот от коментарии и предположения премина като бриз през залата. Фон Турпиц се наведе към председателя и каза нещо в ухото му. Председателят кимна и се приведе над микрофона, обърнат към Пърс. Значката на ревера му дрънна като медал.
— Може ли да ви попитам, господине, вие официално регистриран участник ли сте в конференцията?
— Не, не съм… — каза Пърс.
— Боя се тогава, че вашият въпрос е неуместен — каза председателят. Фон Турпиц бърникаше листовете хартия, сякаш процедурната схватка нямаше нищо общо с него.
— Това не е справедливо — протестира Пърс. — Имам основания да смятам, че фон Турпиц е плагиатствал част от доклада си от един мой непубликуван ръкопис.
— Съжалявам — каза председателят. — Не мога да приема въпрос от някой, който не е участник в конференцията.
— Добре, ето аз съм участник — каза Морис Зап, ставайки на крака край Пърс, — така че позволете ми аз да задам въпроса: Чел ли е професор фон Турпиц ръкописа на Пърс Макгаригъл за издателите „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ или не го е чел?
Ропот се надигна в залата. Викове: „Позор!“, „Да се приеме!“, „Отговорете!“ и „Нека да говори!“ ведно със съответните възклицания на различни езици се откроиха в смесения говор. Председателят погледна безпомощно към фон Турпиц, който хвана микрофона и гневно заговори на немски, размахал механично черен пръст към Пърс и Морис Зап, а после наперено слезе от трибуната.
— Какво каза той? — попита Морис.
Пърс сви рамене.
— Не говоря немски.
— Каза, че няма намерение да стои тук и да слуша обиди — каза мис Мейдън зад тях, — но ми изглеждаше определено виновен. Вие бяхте съвсем прав да защитите себе си пред Черната ръка, млади човече.
— Да, това ще се разчуе — каза Морис Зап, потривайки ръце. — И няма да повиши ни най-малко реномето на фон Турпиц. Хайде, Пърс, ще те черпя още едно уиски.
Ликуването на Морис обаче не продължи дълго. В бара той забеляза сгънатия брой на литературното приложение на „Таймс“, подаващо се от джоба на Пърс.
— Това ли е последният брой? — попита той. — Може ли да го разгледам?
— По-добре недей, ако питаш мен — каза Пърс, който го беше чел във самолета за Амстердам.
— Защо не?
— Ами защото съдържа една доста враждебна рецензия за твоя книга. От Ръдиърд Паркинсън.
— Този задник? В деня, когато получа хубава рецензия от него, ще знам, че съм изчерпан. Я да видя. — Морис почти насила издърпа списанието от Пърс и с треперещи пръсти запрелиства страниците, докато стигна до рецензията на Паркинсън. — Но тук всичко е за книгата на Филип Суолоу — каза той намръщен, като плъзгаше поглед надолу по печатните колони.
— Писаното за теб е в края — каза Пърс. — И няма да ти хареса.
Действително, на Морис Зап не му хареса. Когато свърши с четенето на рецензията, той замълча за момент, блед и тежко дишащ.
— Това е гаден заговор — каза той накрая. — Паркинсън пробутва собствената си заявка за длъжността към ЮНЕСКО под прикритието на хвалби за мизерното книжле на Филип Суолоу върху Хазлит.
— Така ли мислиш? — каза Пърс.
— Разбира се. Погледни заглавието: „Английската критическа школа“. Трябваше да я нарече „Английската школа на благородните говна“. Може ли да ми го дадеш за малко? — завърши той и, изправяйки се, натъпка приложението на „Таймс“ в джоба си.
— Разбира се, но къде ще ходиш?
— Ще прегледам доклада си за утре сутринта да видя дали не мога да вмъкна някоя и друга хаплива забележка срещу Паркинсън.
— Аз не знаех, че ще изнасяш доклад.
— А как иначе ще си покрия разходите по конференцията? Това е същият доклад, който изнесох в Рамидж, само че леко променен. Той е идеален за нагаждане. Смятам да го чета из цяла Европа това лято. Искаш ли да се поразходим из града довечера?
— Добре — каза Пърс.
Те си уговориха среща. Щом само Морис Зап изчезна, сухата кожеста фигура на Мишел Тардю се приплъзна в освободилото се пространство в тапицираното полукръгло сепаре до Пърс.
— Драматична интервенция — каза той, след като се представи. — Да смятам ли, че сте специалист по творчеството на Т. С. Елиът?
— Точно така — каза Пърс. — Магистърската ми дисертация беше върху него.
— Тогава може да ви заинтересува конференцията, която едни мои швейцарски приятели организират това лято.