Господарят Демон [bg]

— Разбрано.

Тя излезе. Чух я да се изкачва нагоре по стълбите, а когато се появи отново, носеше раница и шапката си.

— Помага ми да се съсредоточа — обясни, когато я погледнах учудено.

— Добре. Можеш ли да пъхнеш две бутилки в раницата?

Тя кимна и докато ги нагласяваше, огледа с любопитство оранжево-зелената.

— Чудна работа. Като си помисля, че дядо и останалите са вътре.

— Е, не съвсем.

— Зная… Кай Рен? — тя вдигна тъмните си очи към мен.

— Аха?

— Твоят душегубец…

— Какво за него? — почувствах тревога, предусещайки какво може да последва.

— Изчезнал е. Бях го скрила под моето легло. Но сега го няма.

Не попитах дали е сигурна. Знаех, че е проверила внимателно. Досещах се и къде може да е попаднал мечът.

— Тувон не го използва при боя с мен. Нали разбираш какво означава това?

Тя кимна, изражението й бе виновно.

— У Вис е — бе краткият й отговор.

— Да. Тувон й го е дал, за да измие позора от предишните си пропуски. След това е тръгнал по следите ни.

— Не изглеждаш особено разтревожен.

— Обезпокоен съм — признах. — Все пак, поне знаем къде е проклетият меч.

— Ужасно съжалявам.

— Не си знаела, че ще ни проследят. Аз трябваше да го предвидя. — Намръщих се. — Отново постъпих глупаво. Е, няма какво повече да му мислим. Хващай дръжката — ще се преместим в една от пътешественическите равнини.

— Защо просто не ме прибра в някоя от бутилките? — попита тя. — Така ще ти тежа повече.

— Ами защото… е, после ще ти обясня. Всъщност… — поех си дълбоко дъх и направих първия опит за преместване. — Исках да сме заедно.

Не успях. Навън се зазоряваше.

— Какво да правя? Да се хвана за дръжката ли?

— Освен ако не искаш твоят скромен слуга да те държи за ръката.

— Хайде да не прекаляваме — рече тя, но неочаквано ми протегна свободната си ръка.

Поех я. Почувствах странна отпадналост в гърдите. Искрено се надявах, че не съм се изчервил, и същевременно бях споходен от ужасното съмнение, че съм го направил.

Напънах се и… този път се преместихме.

Възвърнах си самообладанието, когато се озовахме в пътешественическата равнина. Сливка наблюдаваше с интерес как се ориентирам по сферата.

— Прилича ми на устройството, което използва Скитника.

— Защото е от същия тип. Но неговото е по-съвършено. Това е само карта.

— Обърнал си я на Англия.

Тя се наведе и аз подуших парфюма й. Жасминов.

— Не — поправи се. — Това е Ирландия. Нали каза, че ще пуснем кашона в океана?

— Така е, но искам да го направя в териториалните води на ирландските магьосници. Заявили са на всеослушание, че не желаят да се намесват в нашата война. Това означава, че няма да позволят на никого да тършува из тяхната територия.

— Умно!

— Благодаря.

Пътешествието до Ирландско море ни отне повече време, отколкото ако притежавах предишната си сила, но докато мъничката ръка на Сливка бе сгушена в моята, не бих искал да бързам заникъде. Показах се за кратко от пътешественическата равнина, колкото да пусна кашона във водата.