Пепел [bg]

– Значи, всички слушат пастор Йегър?

– Преподобния. Да. Така да се каже, той е последният арбитър.

– А какво става, когато другите членове на Съвета не са съгласни с него?

– Досега не се е случвало.

Нима всеки път получава подкрепата на всички и нещата винаги се свеждат до начина на мислене на един-единствен човек? Това не звучеше никак добре. Не бе възможно винаги да са на едно и също мнение, нали така?

– Ами ако поискам да си тръгна? Ели е там някъде навън, а Том...

– Доколкото разбирам, нямаш никаква представа къде може да са. Прав ли съм?

– Да, но това не означава, че трябва да спра да ги търся.

– Имаш ли някакви умни идеи откъде ще започнеш?

– Не – отвърна тя троснато.

– Тогава, докато не измислиш нещо, по-добре потърси начин да се приобщиш.

– Да, но Рул не е мой дом – отвърна тя. Думите на Лена се мярнаха като призраци в съзнанието ù и в този миг у нея започна да се оформя едно много лошо предчувствие за това място. – И вие не сте моето семейство.

– Е, тогава да видим какво можем да направим по този въпрос.

Центърът на града не беше голям. В северозападния му край се издигаше огромна бяла църква, в която се помещаваше жилището на енорийския свещеник. От западната страна се простираше разлатата двуетажна сграда на кметството с високи арковидни прозорци и часовникова кула, изградена от старомоден червеникавокафяв камък. На юг площадът беше обточен от вехто магазинче за евтини дрънкулки, пекарна в съседство до малка бакалия с табела „При Мърфи“, следваше „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7 и накрая нещо средно между християнска книжарница и кафене „Светите земи“. От другата страна на площада точно срещу кафенето имаше разбит бар, който, съдейки по ретро рекламите на бира „Блац“ и Балантайн“, украсяващи тухлената фасада, не бе отварял от ерата на динозаврите. По тротоара, минаващ пред бакалията, магазинчето за евтинийки и кафенето, патрулираха стражари. По ефирното ухание на сварено кафе, кленов сироп и палачинки се познаваше, че „Закусвалнята на Марта“ е отворена. На масите, наредени по протежение на замъгленя преден прозерец, седяха изгърбили рамене мъже в камуфлажно облекло. Щом забелязаха Алекс, кучетата им веднага скочиха на крака.

„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“