Смарагдовозелено

Гидиън ми помогна.

— Вчера вечерта исках да ти се обадя, но после реших, че майка ти е права. Ти наистина се нуждаеше от сън.

— Да, така е. — Облегнах гръб на стената и му се усмихнах. — Разбрах, че тази вечер заедно ще ходим на парти.

Той се засмя.

— Да, среща за четирима, заедно с малкия ми брат. Рафаел беше във възторг, особено когато научи, че идеята е била на Лесли. — Гидиън погали с върховете на пръстите си бузата ми. — Някак си си представях първата ни среща по друг начин, но приятелката ти може да бъде много убедителна.

— А спомена ли ти, че става дума за костюмено парти?

Той вдигна рамене.

— Нищо повече не може да ме шокира. — Пръстите му продължиха разходката си надолу към врата ми. — Вчера имахме още толкова много неща да… обсъдим. — Прокашля се. — Бих искал да науча всичко за дядо ти и как, по дяволите, си успяла да се срещнеш с него. Или по-скоро, кога. И какво общо има с всичко това онази книга, която приятелката ти размахваше, сякаш е Свещеният граал?

— О, „Ана Каренина“! Донесох ти я, въпреки че според Лесли трябва да поизчакаме малко, докато наистина се убедим, че си на наша страна. — Понечих да бръкна в чантата ми, но нея я нямаше. — По дяволите! Преди малко, докато слизахме от лимузината, мама взе чантата ми.

Отнякъде прозвуча мелодията Nice Guys Finish Last.[52] Нямаше как да не се засмея.

— Това да не би да е…

— Ъ… ами да. Не е ли подходяща? — Гидиън измъкна мобилния си телефон от джоба на панталона си. — Ако е Марли, ще го… О! Майка ми. — Той въздъхна. — Намерила е подходящ интернат за Рафаел и иска аз да убедя брат ми да отиде там. После ще й се обадя.

Телефонът не спираше да звъни.

— По-добре се обади. През това време набързо ще отида да взема книгата.

Спринтирах, без да дочакам отговора му. Вероятно господин Марли щеше да откачи долу, в мазето, но нямаше значение.

Вратата към драконовата зала бе открехната и още отдалече чух развълнувания глас на майка ми.

— Какво е това? Някакъв разпит? Вече изложих причините, които съм имала. Исках да защитя дъщеря ми и се надявах, че Шарлот е наследила гена. Няма какво повече да се каже по въпроса.

— Седнете отново. — Без съмнение това беше гласът на господин Уитман, който използваше при непослушните ученици.

Поместиха се столове. Множество прокашляния.

Аз се промъкнах по-близо.

— Предупредихме те, Грейс! — разнесе се леденият глас на Фолк де Вилърс.

Вероятно в този миг мама гледаше обувките си и се питаше защо, по дяволите, си даде толкова труд с тоалета. Подпрях гръб на стената, точно до вратата, за да мога да чувам по-добре.