Смарагдовозелено

Глава 12

Господин Марли сбърчи чело, когато нахлухме в стаята с хронографа.

— Не й ли завързахте очи… — започна мъжът, ала Гидиън не го остави да довърши.

— Днес ще елапсирам заедно с Гуендолин в 1953 година — обясни той.

Адептът сложи ръце на кръста.

— Не можете — каза той. — Нуждаете се от целия си времеви контингент за мисията Черен турмалин/Сапфир. И в случай че сте забравили, тя ще започне всеки момент.

На масата пред господин Марли седеше хронографът, чиито скъпоценни камъни блестяха на изкуствената светлина.

— Промяна в плана — обясни лаконично Гидиън и стисна ръката ми.

— Нищо не знам за това! А и не ви вярвам. — Адептът изкриви ядосано устни. — Последната заповед ясно гласеше…

— Ами просто се обадете горе и се осведомете — прекъсна го Гидиън и посочи телефона на стената.

— Точно това и ще направя!

Господин Марли закрачи с почервенели уши към телефона.

Гидиън ме пусна и се наведе над хронографа, докато аз останах до вратата безжизнена като манекен.

Сега, когато не трябваше да тичаме, стоях напълно неподвижна, вцепенена като развалена музикална кутия. Дори сърцето си не усещах да бие. Сякаш бавно се превръщах в камък. Всъщност мислите в главата ми би следвало да кръжат безспир, но не го правеха. Съществуваше единствено тъпата болка.

— Гуени, вече е нагласен за теб. Ела тук! — Гидиън не изчака да последвам подканата му, не обърна внимание и на протеста на господин Марли: „Престанете! Това е моя задача!“, а ме дръпна до себе си, хвана отпуснатата ми ръка и внимателно постави пръста ми в отделението под рубина. — Ей сега ще дойда при теб.

— Не ви е позволено своеволно да боравите с хронографа! — Скара се адептът и вдигна слушалката. — Незабавно ще осведомя чичо ви, че погазвате правилата.

Видях само как набра някакъв номер, после потънах във водовъртеж от рубиненочервена светлина.

Приземих се в абсолютна тъмница и опипом се запридвижвах към мястото, където предполагах, че е ключът за лампата.

— Остави на мен — чух да казва Гидиън, който безшумно се беше приземил зад мен.

Две секунди по-късно крушката на тавана светна.

— Ама че бързо стана — измърморих.

— О, Гуени — въздъхна той нежно и се обърна към мен. — Толкова съжалявам! — След като нито се помръднах, нито му отговорих, само с две дълги крачки се озова до мен и ме прегърна. Придърпа главата ми върху рамото си, постави брадичката си върху косата ми и прошепна: — Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко пак ще бъде наред.