Смарагдовозелено

Двамата с Гидиън останахме безмълвни. Аз, защото бях подобаващо впечатлена. При Гидиън не знаех каква е причината. Изражението му дори не загатваше какво си мисли.

— Разбира се, графът е трябвало да измисли всичките тези глупости за спасението на човечеството и така нататък, за да убеди хората да работят за него — продължи Лесли. — Едва ли е щял да успее да изгради такава мощна тайна организация, ако беше обявил какво действително цели.

— Затова ли е всичко? Значи, цялата работа се върти единствено около факта, че някакъв си старчок се страхува от смъртта?

Почувствах се разочарована. Това ли трябваше да е тайната зад тайната? Затова ли бяха всички тези усилия?

Докато скептично клатех глава и в мислите си заформях изречение, започващо с „но“, Гидиън още повече свъси вежди.

— Всичко съвпада — измърмори той. — По дяволите, Лесли има право. Съвпада.

— Какво съвпада? — попитах.

Той бързо скочи на крака и започна да обикаля из стаята ми.

— Не мога да повярвам, че столетия наред семейството ми се е хващало на въдицата му. Че аз съм се хванал на въдицата му! — Той се спря пред мен и дълбоко си пое дъх. — …въздухът ще се изпълни с ухание на разни времена, само един ще остане във вечността на таз земя. Ако внимателно се чете, определено се разбира. Всички зарази и физически недъзи като дим ще се изпарят, под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят. Разбира се! За да дари някого с вечен живот, тази субстанция трябва да може да излекува всичките му болести. — Гидиън разтри слепоочията си и посочи разръфаните листове на килима. — А предсказанията, които графът е скрил от пазителите, го казват още по-ясно. Философският камък обвързва вечността. Нова сила расте в одеждите на младостта. На тоз, който носи магията, безсмъртна е властта. Колко е просто! Защо досега не съм се сетил? Толкова се бях фиксирал върху факта, че Гуендолин трябва да умре и може аз да съм отговорен за това, че изобщо не успях да видя истината, въпреки че е била точно под носа ми.

— Ами… — рече Лесли и не успя да прикрие триумфалната си усмивка, — предполагам, че талантите ти са в други области. Нали, Гуени? — А после добави с помирителен тон: — А и си имал и други неща за правене.

Взех пожълтелите документи.

— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба. Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен. Единствено ако изгасне дванайсетата звезда, Орелът за вечни времена постигнал ще си е целта — прочетох, запъвайки се, като се опитвах да игнорирам, че при тези думи кожата ми настръхна. — Добре, дванайсетата звезда съм аз, но както обикновено, останалото ми звучи на китайски…