Мадоната на бадемите

— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.

Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.