Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Вероника й помогна да се изправи, а после — да изкъпят и настанят по леглата чистите, мълчаливи деца. Симонета си спомни за нощта, когато преди година ги бе сложила да спят след смъртта на майка им, и осъзна, че ще бъде необходимо време, докато успее да ги успокои. Ала шокът от нощните събития очевидно си бе взел своето. Тя целуна вече затварящите им се очи, но този път не ги увери, че всичко ще бъде наред. Този път им даде обещание, за което бе сигурна, че ще изпълни:
— Спете! Аз никога няма да ви изоставя!
Симонета се запъти към голямото дърво при Исак и установи, че той вече е изкопал гроб за тялото — черно насред бялата земя. Трепереше от студ и вълнение, мозъкът й се опитваше да асимилира всичко случило се. Как е възможно най-добрият й приятел вече да лежи тук и да го няма само с едно примигване на зло око? При това от собствената й ръка? Но беше точно така. Манодората вече лежеше под гарвановочерната мантия на Исак, чакащ своето погребение. От изпънатия плат й стана ясно, че стрелата, която тя бе изстреляла, е била изтеглена от гърдите му. Зарадва се, че Исак се е заел сам с изпълнението на тази задача, че няма да й се налага да вижда последиците от работата си. Укори се за страхливостта си и се загледа в мантията, която падащият отгоре й сняг вече бе направил чисто бяла.
— Много подходящо — промърмори Исак.
— Кое? — примигна Симонета, за да прогони снежинките от клепачите си. Защото нищо тази нощ не й изглеждаше правилно и подходящо — светът се бе обърнал с краката нагоре. Снегът създаваше илюзията за звезди, падащи от небето, и тя бе обзета от усещането, че пропада в бездънния космос. — Кое е подходящо? — повтори.
Исак посочи към тялото на приятеля си и поясни:
— Покровът вече е бял. Това е правилният цвят за тахрихим, погребалният саван на нашия народ. Това е пръст Божи!
Без да казва нищо повече, Симонета ди Сароно нави златните си ръкави и грабна втората лопата. Беше много впечатлена, че Исак е в състояние да мисли за Бога точно в този момент, когато той като че ли бе изоставил верния си слуга и го бе отнел от невинните му деца. Внезапно в съзнанието й изплува картината, която Манодората й бе описал при първия им истински разговор тук, под тези дървета. За пламтящото, пронизано сърце на свети Августин — светецът, който пръв се сетил да обвини евреите за смъртта на Христос. Точно в този момент тази картина като че ли носеше огромно значение, но все още врящият мозък на Симонета не бе в състояние да схване какво беше то. Единственото, което съзнаваше, бе, че когато отново види подобни изображения, тя ще познае чие е горящото сърце, пронизано от собствената й ръка, биещо в ръката на светеца. Ще познае в него сърцето на своя приятел. Насред настанилото се гробовно мълчание двамата с Исак продължиха да копаят все по-дълбок гроб, а не след дълго към тях се присъедини и Вероника. Тримата копаеха, а снегът се сипеше отгоре им. Лопатата на Симонета удари в нещо метално и от земята се показа златен пръстен. Тя го избърса в роклята си и той блесна под бялата светлина на луната — звезда с шест върха.
— На Ребека е — отрони Исак.
Симонета кимна и едва сдържа риданието си. Накрая, когато свършиха, тримата заедно поставиха Манодората в студената земя. Исак изрече думите за сбогом и псалмите техилим така, както Манодората го бе сторил преди година на същото място за мъртвата си съпруга. Симонета не откри тялото, но преди да започнат да запълват гроба, приклекна и докосна през покрова златната ръка. Пъхна пръстена на Ребека в златния метал и усети познатото затопляне — сякаш той бе отново жив. Тук вече не се сдържа и сълзите й рукнаха. Защото, макар плътта да си замине с времето, двата златни символа на съпруга и съпругата щяха да останат цели и завинаги заедно под земята. После си каза, че този гроб, под това дърво, бе най-близкото до сандъците на Анселмо, което можеше да се постигне — беше сигурна, че свещеникът би одобрил стореното от нея.
Постепенно запълниха гроба и черната купчина пръст почти моментално стана бяла, защото снегът се сипеше като пелена. Вероника хвана Симонета за ръка, като й направи знак, че трябва да влязат и да оставят Исак сам. Учителят кимна, докосна рамото на треперещата си господарка и рече: