Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
И на следващия ден те нахлуха.
Беше по здрач и звездите започнаха да се появяват една по една на небето. Манодората се намираше при голямото бадемово дърво, което дълбоко в себе си наричаше „Дървото на Ребека“, обирайки последните от узрелите бадеми от клоните му. Момчетата бяха в краката му и играеха на „горещи миди“. Бяха облечени в черни туники в памет на майка си, които бяха в ярък контраст с червено-сините жътварски дрехи на баща им, но изглеждаха щастливи. Редуваха се да си завързват очите и да се бутат един друг. Онзи от братята, който беше със завързани очи, се кискаше от гъдел и се опитваше да хване другия, който стоеше доста далече от него и викаше: „Горещи миди!“. Манодората потрепери, спомняйки си внезапно за Синагога — женската персонификация на юдаизма. В религиозното изкуство еврейката винаги бе представяна със завързани очи, което според християните символизираше невежеството й, а което беше още по-лошо — държаща в ръка козя глава, която пък символизираше Дявола. Манодората бе виждал подобно изображение само веднъж, високо в една ниша в катедралата в Страсбург. През онзи знаменателен ден той бе извърнал погнусено глава, мислейки си, че подобна невежа иконография няма нищо общо с него. Ала днес той си спомни за нея и осъзна, че предразсъдъците имат всъщност много общо с него. Именно те бяха отнели ръката му и съпругата му. И Манодората за пореден път се изпълни с грозни предчувствия. Когато слънцето се скри зад хоризонта, времето захладня и очите на Йовафет започнаха да се затварят зад превръзката, Манодората си даде сметка, че трябва да заведе децата вътре в къщата. Обърна се, за да им каже да приключват с играта, когато периферното му зрение улови нов изгрев — една светлина, която напредваше по пътеката, след нея още една и още една.
Факли!
Огънят открай време вещаеше злини за него и семейството му. Затова сега той грабна момчетата и побърза да ги отведе към къщата, но сред тълпата зърна грозното лице и злите очи на пекаря, който веднага се втурна към него.
Тълпата сграбчи Манодората и го завърза за дървото на Ребека — увиваха въжетата още веднъж и още веднъж, докато накрая той едва успяваше да си поеме дъх. Провикна се към момчетата да бягат, но те се бяха вкаменили от страх и добрите граждани на Сароно хванаха и тях. Когато видя какво става, Манодората успя да извика на синовете си, че това е само игра, ала нищо не бе в състояние да спре писъците им, докато ги привързваха към него, по едно дете на всеки крак, а в нозете им започнаха да редят черни съчки. Завързани здраво за баща си, дечицата започнаха да се гърчат като зайци в капан и да крещят, а сълзите, рукнали от очите им, капеха бързо и мокреха траурните им дрехи. Усещаше ръчичките им как се опитват да прегърнат краката му, как раменете им се въртят по посока на бедрата му. Не бе в състояние да стори нищо. Те бяха вече в Божиите ръце, а Бог като че ли бе извърнал окончателно очи от тях. Заоглежда грозните лица пред себе си за поне едно съчувствено изражение, за някого, с когото би могъл да говори, за някой, който да прояви капка здрав разум. Ако успееше да види такова лице, той нямаше да моли за собствения си живот, а за живота на дечицата си. Ала абсолютно всички лица на добрите християни бяха безизразни, всички очи — злостно проблясващи, всички уста редяха един след друг грозните епитети, които той цял живот се бе опитвал да спести на Елиях и Йовафет. Манодората вдигна очи към ярките звезди, увиснали от черното небе, и към черната стълба, която тълпата бе донесла, за да събере съчки за огъня, и веднага разбра. Изход нямаше. Този час му бе отреден от съдбата. Разбра, че на съня му бе писано да се сбъдне. И той беше там, насред най-големите си кошмари. Завързан за клада, децата му, завързани за него — троица мъченици, очакващи неизбежната смъртоносна ръка на огъня. Около тях имаше десет мъже, шест от които се бяха скупчили, ухилени ехидно, около пекаря, четирима — на коне. Точно както и в съня му, те яздеха сивия кон, белия кон, черния кон и шафраненожълтия кон на четиримата конници на апокалипсиса. Небето беше черно като края на света и Манодората разбра, че с него е свършено. Сведе очи към главиците на децата си и размърда ръце, докато въжетата не се впиха още по-силно в тях. Знаеше, че не може да се освободи, но искаше за последен път да постави ръце върху златните им косици. Толкова топли, толкова меки…