Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Той тръгна по стълбите, подмина фоайето на втория етаж, после това на третия и се озова пред вратата.
Уайли го чу да идва. Беше се облегнал на стената в сянката между противопожарното табло и тръбите за топлата вода. В ръката си държеше пистолет. Неговата берета от армейските излишъци, купена от двама глупаци, които крадяха от военните складове, в същия този бар, в който приказливият господин Шлуп въртеше своята не толкова тайна търговия.
Шлуп се появи откъм стълбището, сви наляво и отключи вратата. Уайли излезе от сянката и го блъсна през прага, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Изрита вратата с пета, за да я затвори, след което избута Шлуп по коридора към просторната дневна, издържана в модерни сиви тонове на фона на червените тухлени стени. Там Шлуп се препъна, падна върху черния кожен диван и остана да лежи безпомощен.
Уайли се надвеси над него и насочи пистолета в лицето му.
— Чух, че си щял да ме продадеш, Волфганг.
— Не е вярно — увери го Шлуп. — Никога не бих го направил! Това ще съсипе бизнеса ми.
— Обещал си на Дремлер да го направиш.
— Щях да си измисля някакво име и да го пратя за зелен хайвер.
— Тук ли държиш архива си?
— Всичко е кодирано.
— Защо не си измисли име в бара? Защо изчака да се прибереш у дома, при записките си?
— Дремлер ли ти каза?
— Няма значение кой ми е казал. Ти щеше да ме предадеш. Щеше да потърсиш името ми в записките. Дремлер ти е казал да му се обадиш веднага щом си готов, защото е важно за каузата.
— Не, човече, няма такова нещо! Това са глупости! Как бих могъл да го направя? Никой няма да ми има доверие.
— Защо не си измисли някакво име в бара?
Шлуп не отговори.
— Покажи ми архива — нареди Уайли.
Шлуп се изправи с усилие и двамата с Уайли тръгнаха бавно по коридора, по който бяха дошли в хола. През цялото време пистолетът оставаше насочен в гърба на Шлуп. Така се озоваха в малка спалня, която търговецът на фалшиви документи използваше като офис. Той посочи една лавица и каза:
— Червената папка.
Приличаше на обикновена папка, с тази разлика, че имаше четири, а не две или три халки за нанизване на перфорираните листа. Самите листа бяха изпъстрени с шифровани редове и подредени в стройни колони думи, които не означаваха нищо. Вероятно съдържаха информация за старото име, новото име, номера на паспорта, на шофьорската книжка и личната карта.
— Къде съм аз? — попита Уайли.
— Нямаше да те продам.
— Защо тогава не си измисли име в бара?
— Дремлер греши, човече. Мисли си, че в момента пътуваш някъде из страната с микробус и търсиш нацистко злато. Очевидно не е така. Сгрешил е за това, което означава, че може да е сгрешил и за всичко останало. Логично, нали? Защо изобщо го слушаш?
— Не слушам него — отвърна Уайли, — а бармана. Дремлер те е попитал и ти си му отговорил. Възнамерявал си да ме продадеш. Ако не възнамеряваше да го направиш, щеше да му подхвърлиш фалшиво име още в бара. Или добре, сепваш се в първия момент, но минута по-късно идваш на себе си и му обясняваш: да, спомням си го, сега се казва Шмит. Или нещо подобно. Но ти не си го направил.
— Той ме плаши, човече. Може да ми създаде куп проблеми. Да, щях да му кажа, но после си промених решението.
— Когато ме видя?
— Не, преди това.
— Не ти вярвам.
— Това би съсипало бизнеса ми!
— Дремлер ти е обещал да покрие загубите.
— Кълна се, човече! Не си прав! Промених си решението. Никога не бих го направил.
Започнеш ли нещо, довърши го до края. Всичко или нищо.
— Предпочитам да играя на сигурно — каза Уайли.
Хвана пистолета с другата ръка, замахна бързо и рязко и стовари ръба на ръкохватката върху слепоочието на Шлуп. Не искаше да стреля. Не и тук. Щеше да вдигне излишен шум. Удари отново, като този път улучи другото слепоочие и главата на Шлуп подскочи рязко като на парцалена кукла. Когато тялото му се отпусна, Уайли замахна отново, рязко и мощно, отгоре надолу, като с чук или брадва, и заби пистолета в темето на Шлуп. Фалшификаторът рухна на колене. Уайли го удари отново. Шлуп се олюля напред и падна по лице. Уайли клекна и пак го удари, отново и отново, отново и отново.
Изпука кост, потече кръв.
Уайли спря и си пое дъх. Провери врата на Шлуп за пулс.
Нищо.
Изчака цяла минута, за да бъде сигурен. Пак нищо. Той изтри пистолета в ризата на Шлуп, взе червената папка и си тръгна.
30
Ричър седеше тихо в единия ъгъл на стаята в консулството в очакване телефонът да звънне. Чудеше се кой ще го направи пръв — някой агент на ФБР от Ню Орлиънс или Мюлер от Пътната полиция. Все едно чакаше победителя в състезание, в което победата грабва най-бавният състезател. Представи си как слънцето изгрява още сънено над делтата на Мисисипи, а местните федерални агенти едва се събуждат и закусват бавно и спокойно, след което отиват на работа. Към този момент процесът би могъл да набере известна скорост. Предвид натиска, оказан от Уотърман и Ландри, най-вероятно разговорът с майката на Уайли щеше да бъде първата им задача за деня. Нищо чудно да позвънят на вратата ѝ още в осем сутринта, тъй като добре знаят, че хората, които получават социални помощи, гледат да не създават проблеми на държавните институции. Лежерната, полузадрямала Луизиана се надпреварваше с микробуса на Уайли, който се намираше на осем хиляди километра от нея и летеше с над сто километра в час по магистралата към Хановер, подминаваше го и продължаваше на юг. Кой щеше да стигне пръв?