Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш се щура из лазарета и малко остава да зареже търсенето. Не може да се сети за по-безплодна задача от тази — да прерови цял океан от тъмен камък, за да открие една-единствена бяла точица.
И тогава си спомня нещо, което Зигруд ѝ е казал по време на проточилото се часове обучение: „Представи си, че тя те е познавала. Представи си, че е очаквала и ти да знаеш коя е била и какво е правила, когато дойдеш да я търсиш. Ако е трябвало да скрие нещо, оставила го е там, където ти ще знаеш, че е била.“
Но Малагеш не знае за Чоудри и една проклета дреболия освен прочетеното в досието. Разполага само с малко съобщения и искания, които тя е изпращала в…
„В Галадеш“ — сеща се внезапно. Спира един минаващ редник и го пита:
— Войнико, как да отида най-бързо при свързочниците?
Свързочният пункт прилича на зле поддържана библиотека — рафт над рафт с разноцветни папки. Малагеш оглежда рафтовете за бяло кабарче, но не намира нищо. Обезсърчена, тя се кани да попита младата редничка зад бюрото в канцеларията дали случайно е виждала какво е правила Чоудри тук преди няколко месеца, но забелязва нещо.
Взира се в предната страна на бюрото. Най-долу, точно над каменния под, бяло кабарче е забито дълбоко в дъската.
Малагеш се вторачва в него. После вдига глава и среща неспокойния поглед на момичето.
— Госпожо генерал, мога ли… да ви бъда полезна с нещо? — пита редничката.
— Ами… да, вероятно.
Малагеш се чуди какво ли съобщение е скрито в това кабарче. Дали Чоудри го е сложила, та Малагеш или някой друг да застане на това място и да поговори с войника зад бюрото.
— Редник, какво можеш да ми кажеш за работата тук?
— Госпожо генерал, интересува ли ви нещо по-конкретно?
— Аз… да речем, че търся копия от всички съобщения, изпратени от този пункт. По-точно изпратените в Галадеш.
— О, всяко изходящо съобщение се копира и съхранява задължително. Ако не бъде получено, така можем да го изпратим повторно.
— Колко дълго ги пазите в архива?
— До три години, госпожо, за всеки случай. Но само изпратените и получените през последната година са лесно достъпни. — Момичето кима към рафтовете. — Останалите са в архива.
— Можеш ли да ми покажеш регистрационните дневници?
— Разбира се, госпожо. Кой период ви интересува?
Малагеш избира период от два месеца преди и след изчезването на Чоудри. Така се сдобива с внушителна купчина хартии, взима я и започва да чете.
След два часа още рови в съобщенията и телеграмите. Подредени са по дата и по фамилиите на офицерите, които са ги изпратили. Името на Чоудри не се среща никъде освен в оскъдни искания за документи, които Малагеш вече е преглеждала безплодно в търсене на шифрован текст.
Минава още час и тя е готова да се откаже, за да опита нещо друго, но забелязва ново име на офицер — ЖУРГУТ.
„Жургут ли? Като свети Жургут? От Воортяштан?“
Чете по-внимателно. Досега не е виждала адреса, на който е изпратена телеграмата. Повечето съобщения от Форт Тинадеши са изпращани до пет-шест места: Баликов, Аханаштан и Галадеш, както и до други бази в областта. Този адрес е съвсем различен.
— Защото не съществува — казва тя.
— Не ви разбрах, госпожо — обажда се редничката зад бюрото.
— Н-нищо… Няма значение. Говоря си сама.
Пак гледа втренчено този ред в дневника. „Името на воортяштански светец… И несъществуващ адрес на получател. Чоудри е изпратила телеграма, но не е имала намерение тя да бъде получена… тоест никой никога не се е оплаквал на свързочния пункт, че не я е получил!“
Малагеш отива при рафтовете, за да намери съобщението. Доволна е от острия си ум, но още по-силно е възхищението ѝ от Чоудри: тя е била достатъчно досетлива да използва резервните копия в свързочния пункт за свое скривалище, като е подлъгала войниците да копират и да запазят съобщението под измислено име на офицер. Ако човек не знае точно какво да търси, изобщо не би помислил, че Чоудри е замесена.
Вижда папката и хвърля поглед през рамо. Момичето зад бюрото записва усърдно нещо. Малагеш взима папката, вади съобщението и поглежда първия ред: „А13Ф69 121КМН12…“
Въздиша.
— Да му се не знае…
Кодирано е. „Че как иначе?“ Спомня си, че Шара ѝ е изпратила сборник с шифри на министерството. Сега остава само да установи точно кой шифър е използвала Чоудри.
— Е, май вече знам какво ще правя довечера — мърмори под нос.
Тръгва по дългия път надолу към пристанището, макар че ѝ се иска Панди да я откара. Предпочита обаче да не се натрапва във Форт Тинадеши известно време, защото е сигурна, че се качва все по-нагоре в черния списък на капитан Надар. Не е добре някой толкова приближен до Бисвал да прелива от неприязън към нея.