По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
— Не знам на какво да вярвам. Съвсем наскоро жената на Пендъргаст умря при ужасни обстоятелства. Пендъргаст беше на ръба на лудостта.
Сингълтън поклати глава.
— Лейтенант, когато казах, че искам информация по случая, имах предвид истинска информация. — Облегна се назад. — Така де, това звучи абсурдно. Дори не знаех, че агент Пендъргаст има син.
— Аз също, сър.
— Нищо друго ли не искате да ми съобщите?
— Няма нищо друго за съобщаване. Както казах, всичко останало е в доклада ми.
Сингълтън го погледна.
— Значи Пендъргаст спестява информация. И откога знаете това?
Д’Агоста вътрешно трепна.
— От достатъчно дълго време.
Сингълтън отново се облегна назад. Известно време никой от двамата не продума.
— Добре, лейтенант — най-сетне рече Сингълтън. — Трябва да си помисля какво да правя с това.
Д’Агоста кимна нещастно в знак на съгласие.
— Преди да си тръгнете, позволете да ви дам още един съвет. Преди малко ви казах да не се замесвате в това. Да не вземате страна. И това е добър съвет. Но ще дойде време — а според онова, което току-що ми казахте, това може да стане по-скоро, отколкото очаквах — всички ние да вземем страна. Ако това се случи, вие ще застанете на страната на Гибс и Отдела за поведенчески науки. А не на страната на Пендъргаст. Честно казано, не го харесвам, не харесвам методите му, а тази история за сина му ме кара да си мисля, че най-сетне е затънал дълбоко. Ясно ли се изразих, лейтенант?
— Абсолютно ясно, сър.
— Добре. — Сингълтън отново се зачете в доклада и обърна една страница, за да даде да се разбере, че срещата е приключила.
41
Проктър вървеше тихо през библиотеката и преглеждаше книгите.
Самият той не си падаше много по четенето и повечето заглавия му бяха непознати. Пък и много от книгите бяха написани на чужди езици. Нямаше представа как да „образова“ когото и да било, та какво остава за едно странно слабо момче като Тристрам. Но задачата си беше задача и Проктър знаеше дълга си. Трябваше да признае, че не му беше трудно да се грижи за момчето. Нуждите му бяха скромни и то бе благодарно за всяко добро отношение, всяка храна, колкото и проста да бе тя. Отначало, поради начина му на говорене и странното му поведение, Проктър си беше помислил, че му има нещо на главата, но вече беше съвсем ясно, че е сгрешил. Момчето наваксваше много бързо.
Погледът му се спря върху заглавие, което му беше познато — „Вълк единак“ на Джефри Хаусхолд. Добра книга. Много добра.
Проктър постави пръст на гръбчето й, извади я, спря и се ослуша. Икономът си беше отишъл. Къщата беше смълчана.
… Или не?
С плавно движение той пъхна книгата под мишница, обърна се и огледа полутъмната библиотека. Беше студено — Проктър не си правеше труда да пали камината, когато Пендъргаст го нямаше — и повечето лампи бяха угасени. Бе девет вечерта и навън се бе спуснала студена зимна нощ. Откъм Хъдсън духаше вятър.
Продължи да се вслушва. Ушите му долавяха звуците на къщата, дълбокия приглушен стон на вятъра, тихите поскърцвания на старата сграда. Миризмата бе обичайната — восъчна вакса за мебели, кожа и дърво. И въпреки това му се струваше, че чува нещо друго. Нещо съвсем тихо, почти под прага на слуха. Нещо отгоре.
С все така небрежни движения Проктър отиде в другия край на библиотеката, отвори малък дъбов панел и погледна едно компютърно охранително табло. Всички лампи светеха в зелено, алармите бяха задействани, вратите и прозорците бяха заключени, детекторите за движение работеха.
Натисна един бутон и временно изключи детекторите за движение. Остави книгата, излезе от библиотеката в приемната, мина през мраморната арка и влезе в така наречения кабинет — няколко стаи, превърнати от Пендъргаст в малък музей, чиито витрини бяха заети от безкрайните колекции на един дядо на Пендъргаст, Енох Ленг. В центъра на първото помещение имаше малък, но зъл на вид динозавър, целия зъби и нокти, заобиколен от множество витрини със странни и сякаш неземни екземпляри, от черепи до диаманти и от метеорити до препарирани птици.
Проктър се движеше леко, плавно, но вътрешно изобщо не се чувстваше спокойно. Имаше вътрешен радар, усъвършенстван от годините в специалните части, и в този момент радарът биеше тревога. Проктър не знаеше защо — не можеше да посочи нищо конкретно. Всичко изглеждаше сигурно. Говореше му инстинктът.
А Проктър никога не загърбваше инстинктите си.
Изкачи стълбището към втория етаж. Мина покрай проядено от молци препарирано шимпанзе без устни и огледа вратите от двете страни на коридора. Всички бяха затворени. Погледът му се спря за момент върху картината на елен, разкъсван от вълци, след което продължи нататък.