Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Уорик усети, че губи интереса на краля — погледът му се изостри и той се приведе съвсем до стъклените панели, замъглявайки ги с дъха си. От кулата се виждаше река Темза. Без съмнение е видял патици да се спускат към сушата. Ако не е лов с хрътки, щеше да е със соколи. Май му идеше отръки или поне тъй се говореше край кралските клетки за птици. Нещо у тези диви хищни пернати носеше радост на Едуард и той едва ли можеше да е по-щастлив от случаите, когато излизаше да язди с големия си петнист сокол, кацнал на ръката му, или когато се връщаше с няколко наниза гълъби или патици, преметнати през рамо.

— Ваше Величество — тихо рече Уорик.

Едуард се извърна от прозореца, чул титлата си. В дългата си дружба двамата бяха свикнали да се наричат на малки имена. Младият мъж знаеше, че Уорик използва някое от кралските обръщения само ако смяташе, че нещо е наистина важно. Той кимна, застанал със скръстени зад гърба си ръце, като се чудеше дали да изкаже на глас онова, което действително го тормозеше. За първи път в живота си сякаш се почувства неловко.

— Този френски крал Луи е първи братовчед на Маргарет — продължи Уорик, без да забелязва вътрешната борба на застаналия пред него мъж. — След като е в изгнаничество, тя можеше да поиска земя или титла, но вместо това го моли да уреди брак за сина ѝ. За крал Луи казват, че е умен, Едуард. Не мога да твърдя, че съм изпитал особено топло чувство към него, докато той обмисляше молбата ни. Със сигурност знам обаче, че всеки съюз на момчето и френския трон ще бъде нещо опасно.

— Нищо от това не би имало значение, ако простодушният ѝ съпруг не беше загубил Франция! — ядно отвърна Едуард.

Уорик сви рамене.

— Това е минало. Но ако позволим синът ѝ да се ожени за френска принцеса, той може един ден да стане крал на Франция — а после да претендира за Англия, защото му е родина. Виждаш ли сега къде е опасността? Разбираш ли защо употребих две години да лаская крал Луи и френския двор и да им пращам подаръци от твое име? Разбираш ли защо съм давал пиршества за техните посланици и съм ги забавлявал в именията си?

— Да, виждам. Но тъй или иначе щеше да ми го кажеш — отвърна Едуард и пак се загледа през прозореца с мрачно изражение.

Уорик сви устни, усетил как един стар и безсилен гняв напира да се излее. Беше абсолютно сигурен кой е най-добрият път, въпреки това изобщо не бе в състояние да го наложи на мъжа, който по статут и армия го превъзхождаше. Едуард не е глупав, напомни на себе си. Беше просто упорит като магаре, безмилостен и самодоволен като соколите, които обучаваше.