Ангелите не оцеляват на леда

Лиза нагости Антон с вкусна вечеря и с удоволствие изслуша разказа му за необикновената стара журналистка Тамила Варламовна. В някакъв момент на Антон дори му се стори, че Лиза искрено се интересува от работата му и изобщо от всичко, което се случва с него. Толкова умна, толкова разбираща, толкова сексапилна. Какво, какво липсва? Защо той не може да направи последната, решителната крачка? Нима наистина заради баща й, защото Антон смяташе, че не е правилно да си разваля отношенията с него? Или е нещо друго?

След вечерята решиха да си легнат рано, за да се наспят добре.

— Антоне, изключи мобилния — поиска Лиза, когато той излезе от банята и вече мислеше да се пъхне под одеялото.

— Ами ако ме търсят? Още не е късно, може да се обади някой — възрази той.

— И все пак го изключи. Не искам никой да ни безпокои. Вечно някой ни пречи — сърдито каза Лиза. — Ти трябваш на всички, а аз искам да принадлежиш само на мен. Нали знаеш, аз съм дъщеря на детектив и прекрасно знам какво представлява вашето свободно време. Всеки момент може да те грабнат за работа. Никога не можем нормално да останем насаме. Понякога ми се струва, че поддържаш отношения с мен само за да не те смятат за самотен темерут, а всъщност не съм ти нужна за нищо, дори за леглото.

Антон се опита да заглади ситуацията и кротко се усмихна.

— Е, Лиза, прояви мъдрост и здравомислие, та ти ги имаш в такива количества! Кой може да ме потърси в десет вечерта? Само от службата, ако наистина има нещо спешно. Или Еля, ако се случи нещо с децата. Не мога да допусна в някой от тези случаи да не ме намерят. Ела при мен — отметна одеялото като покана, — ела, докато никой не е звъннал.

И разбира се, именно в този момент телефонът иззвъня.

— Не вдигай — поиска Лиза, вмъкна се под одеялото и силно се притисна до Антон.

Той посегна към телефона на нощното шкафче.

— Поне да видя кой е. Представи си, че е Еля.

— Добре, ако е Еля, вдигни, но на никого другиго, чу ли? — прозвуча метална нотка в гласа на Лиза.

Ала не беше Еля. На дисплея светна името Каменская. По принцип можеше и да не вдига — не беше от службата и със сигурност не можеше да е нещо спешно. Ала кой знае защо не му се искаше много да постъпи, както го молеше Лиза. И дори не го молеше, а настояваше. Дали беше духът на противоречието, дали пък самолюбието… Абе дявол знае какво беше! Антон няма да й стане послушко, няма — и толкоз!

— Слушам ви, Анастасия Павловна — каза сухо в слушалката.

Не чу нищо ново, защото вече знаеше от Роман, че Каменская е била наета от адвоката Кирган. Анастасия редеше някакви задължителни, добре подбрани думи, в смисъл че няма намерение да пречи и да слага пръти в колелата, че високо цени професионализма на Антон Сташис, че е открита за всякакво сътрудничество и че от съвместната им работа преди две години и половина е запазила най-приятни спомени. Той отговаряше хладно и сдържано, с кратки, нищо незначещи реплики и по нейния тон и думи разбираше: тя усеща, че му е досадно.