Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
На гарата в Токио, когато влакът спря на перона и вратите му се разтвориха, пред всяка врата застана служител на Шинкансен в униформа. В ръцете си държеше кутия. Чиновникът вадеше от кутията плик след плик и го подаваше на слизащите от влака пътници. В плика имаше пари, равни на 15 процента от стойността на билета, които компанията връщаше на пътника с официално извинение за закъснението, причинено от природното бедствие.
Пътеки за слепи. Доброто име на една държава се определя и по отношението й към инвалидите.
Токио. Железопътна гара. Мраморът върху пода на чакалнята — бежов на цвят и гладък. Грапави пътеки от изход до изход с вградени камъчета по тях — нещо като калдъръм. И слепите се ориентират, те стъпват на пътеката. Върху перона на гарата други две грапави линии предпазват незрящите да не попаднат под колелата или да не се блъснат в нещо. Първата линия предупреждава, че след нея следва втора. Втората сигнализира на слепия къде да спре, преди да се качи на влака.
На гарата Хачиоджи в Токио видях изпитания на нов вид ескалатор с приспособление за инвалидни колички.
Бакшишът в Япония. Той не се дава и не се взема. Включен е в цената. Шофьор на таксиметрова кола ме гони и изгори може би за няколко хиляди йени бензин, докато ме хване… за да ми върне десетте йени, които му бях оставил като бакшиш върху седалката на колата. Шофьорът корму-ваше с неизменните си бели ръкавици.
Навикът на хранене. Известно е от документи, отразяващи минали времена, че преди XIV век японците са се хранели на ден само два пъти — веднъж сутрин и веднъж вечер. Вероятно поради тази древна традиция японската закуска е доста богата: супа, яйца, салата, кафе, риба, ориз… Днес обаче повечето японци прибягват до „западен стил“ закуска с препечени филийки…
В магазините на Япония се наблюдава изобилие от плодове, зеленчуци и месо. Цената на месото е върху сто грама, никъде не видях да купуват по килограм. Японската домакиня трудно си представя гозба с килограм месо. И не защото е бедна, но да пръска толкова пари за месо?!… Нашето око е свикнало на овощно изобилие. Там зеленчуците се продават върху пластмасови чинийки в опаковка от целофан. Върху чинийката са поставени по две-три краставички, две-три доматчета, три-четири чушки. Японците вече са сменили навика на хранене — консумират повече месо, масло, мляко и яйца, както никога досега. И тъй като пасищата в страната са ограничени, мандрите им са малки. Те се развиват бързо и резултатно. Най-голямата мандра в Япония се намира на остров Хоккайдо.
В Страната на изгряващото слънце пият мляко от около сто години насам. Навремето не са доели кравите и досега не познават доенето на овце. Японци на посещение в България, като разгледаха протокола, попитаха:
— Тука има точка да се запознаем с доенето на овце?! Да не би да става въпрос за кози?
Саке е традиционно питие в Япония. Приготвя се от ориз. Алкохолът в него е от 15 до 20 процента.. Саке е разкошно заедно с японската храна, така както виното — с френската. Или като ракията, уискито, мастиката, виното, бирата, колата, швепса, сиропите, чешмяната вода… — с българската кухня.
Японецът, така както и българинът, трудно изпива яйце, ако не е пробито в двата края.
Сукиаки (нещо като кебап) — национално блюдо на японците — означава „кой както иска“. Събуваш се и влизаш в ресторанта. Квадратна възглавничка, сядане по японски, горещи кърпи, японците не солят, оризът — безплатно, хранене с клечки.
При подреждане на масата клечките за ядене (хаши) се поставят хоризонтално пред хранещия се. Преди да започне обядът, всеки казва: „Итадакимасу.“
Магаретата. В Япония няма магарета. Не са ги завъдили.
Скъпата вещ. В Отару исках да продам предмет, който извадих от джоба си. Изглежда, пресолих с цената и японецът ми каза:
— Щом това е толкова скъпо, защо не го задържите за себе си?
Лицето му беше сериозно. Този човек недоумяваше, че се лишавах от вещ, която за мен беше скъпа и безспорно необходима.
Коприната юзен. Японците са известни с тяхното изискано естетическо чувство, особено що се отнася до тъканите, използвани при изработката на традиционната им дреха — кимоното. Сред многото художествено изработени платове най-известна е коприната юзен — тя се отличава с високото си качество и изящество.
Един от съвременните майстори на коприната юзен е Хако Моригучи. Огромен е неговият принос за развитието на този древен занаят, съчетаващ минало и настояще. На младини Моригучи изучавал техниката на коприната юзен в Киото. Днес той предава своя опит и умение на младите.