Вратата на друидите

— Бурята едва ли ще стигне до нас — отвърна отнесено Варщайн. Бе проверил терминала на лазера само преди половин час и уредите не показаха нищо извънредно. Хартман сигурно се заблуждаваше.

— Коя буря? — попита Хартман.

— Не чухте ли гръмотевиците? — Варщайн с мъка се върна към действителността. Ще провери още веднъж с компютъра, щом се върне!

— Гръмотевици ли? Не — засмя се Хартман. — Но слушах прогнозата за времето преди половин час — цяла Швейцария се мъчи в жегата. Сигурно така ви се е счуло.

Варщайн бе сигурен, че не се е излъгал, но не си заслужаваше да се препират за такова нещо. Освен това и почивката вече свършваше, а чувстваше, че Хартман таи още нещо.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той направо.

Хартман се поколеба, видимо изненадан и притеснен.

— Май не съм голям артист, нали?

— Не, може би аз твърде добре познавам хората. Това си беше твърде преувеличено, защото в началото доста време бе смятал Франке за мил човек. След секунда допълни: — Само не се страхувайте, и без друго съм ви задължен.

Хартман не му възрази, но и не отговори веднага, а продължаваше да потупва безалкохолната бира, която си бе взел с обяда — не за да утоли жаждата си, а само, за да спечели време и да може незабелязано да се оглежда. Масите около тях бяха заети, но мъжете бяха потънали в разговорите си. Никой не ги слушаше. Въпреки това той сниши глас почти до шепот:

— Мисля да напускам.

Варщайн не се изненада. Така, както Франке го гонеше през последните седмици и месеци, той отдавна очакваше подобно нещо.

— Разбирам ви, но не бива да избързвате с решението. Въпреки всичко работата е добра. И парите също.

Нямаше точна представа колко получава Хартман, а и не го интересуваше особено, но всички тук получаваха повече пари от обикновено. Имаше и всякакви добавки и премии, така че повечето хора се прибираха вкъщи с двойно повече пари, отколкото биха получили за същата работа някъде другаде. Хартман сигурно не беше изключение.

— Знам. Още повече, че не съм в първа младост. Трудно е да се каже дали въобще вече мога да получа подобна работа.

— Най-лошото е зад нас — каза Варщайн. — А Франке ще се успокои.

Защо всъщност се опитваше да убеди Хартман да остане? Дълбоко в себе си усещаше, че решението му да напусне строежа е единствено правилното. Всички трябваше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо.

— Не става дума за Франке — каза Хартман.

— Така ли?

Хартман се усмихна.

— Знаете ли, господин Варщайн, в живота си съм срещал много като него, има ги навсякъде. Повярвайте ми където и да отидете, винаги ще се намери някой, който да играе като него. Е, Франке е може би малко по-неприятен от повечето, които съм срещал, но не достатъчно, за да ме стресне. Притежавам нещо, което на повечето от тях им липсва — търпение. Просто изчаквам. И в повечето случаи не трае дълго, докато се заядат, с когото не трябва или пък сами си подложат крак и паднат по нос. Причината не е във Франке. — А къде тогава? Хартман взе да очертава с пръст етикета върху бирената бутилка.