Вратата на друидите

Извади тъмните очила от престилката си, сложи ги и погледна нагоре. Някъде далече се чу грохотът на гръмотевица, но небето над планината бе ясно. Точно пред него се виждаха няколко купести облаци, но от буря нямаше и следа.

Докато прекосяваше мястото пред боядисаната в бяло сграда, където се намираше столовата, далечният трясък се повтори. Сега се чу по-силно, но Варщайн знаеше, че градски човек като него лесно се объркваше от акустиката и че всъщност бурята сигурно е на километри оттук. Вероятността да достигне до планината, преди да е изчерпала силата си, беше малка. А и не беше много сигурен дали му се искаше така внезапно да замени задуха на отминалите дни с лятна буря. Бе преживял само един-единствен път буря в планината и макар че беше преди цели две години, никак не му се искаше да се повтори. Тогава си мислеше, че идва краят на света.

Подреди се на опашката за храна и видя Хартман. След неприятната случка с Франке не бе говорил с него. Не защото Хартман го отбягваше, а защото след последния инцидент мерките за сигурност на строежа се бяха засилили още повече и той не можеше да вдигне глава от работа. И сега изглеждаше уморен и изтощен. Но когато видя Варщайн, се усмихна и след малко колебание отстъпи мястото си, което беше доста напред, и дойде отзад при него. Той отвърна на усмивката му, но в същото време беше и малко смутен. Още го гризеше съвестта, като си спомнеше думите на Франке. Заплахата си беше съвсем сериозна. Затова не той, а Хартман подхвана разговора. От думите му разбра, че и за него споменът е доста неприятен.

— Здравейте. Значи все пак ще рискувате?

— Какво?

— Да ядете — Хартман посочи тезгяха, зад който трима запотени готвачи със светкавична бързина сипваха супа в чиниите. — Днес е петък и дават останалото от вчера.

— Мислех, че вчера беше така.

Хартман поклати глава с мъртвешка сериозност.

— Вчера даваха тези от онзи ден. Погледнато съвсем точно, днешното ядене е поне отпреди три дни. Освен ако не е още по-старо.

— Тогава да се надяваме, че поне няма да започне да оживява — отвърна Варщайн и се повдигна на пръсти, за да хвърли поглед върху яденето. Вместо това срещна гневния поглед на готвача — бяха говорили силно и мъжът явно не притежаваше особено развито чувство за хумор. Варщайн направи извинителна физиономия и отклони поглед. Вицовете за храната в стола си съществуваха от край време, откакто ги имаше и столовете, но в действителност не можеха да се оплачат. И най-добрата кухня доскучаваше, ако я опитваш три години подред.

Опашката бързо напредваше и макар че Варщайн не бе казал нищо повече, порциите и на двамата бяха доста оскъдни. Той не се оплака, а побърза да седне на едно свободно място до прозореца. Хартман се присъедини към него.

Ядяха мълчаливо, но Варщайн усещаше, че Хартман не без причина седеше на една маса с него, както и че не бе дошъл при него просто от вежливост. При създаденото положение той трябваше пръв да започне разговора. Но се чувстваше все още малко неудобно и затова обядът приключи, без да са говорили. Чак на десерта Хартман наруши неудобното и за двамата мълчание.