Вратата на друидите

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеем, приключвам делото и го оставям в онзи шкаф, където вече има и други. За влак, който за два часа е остарял с двеста години, например. Или за багер, който пред очите на машиниста се стопява до купчина метал.

Франке го погледна изненадано.

— Знаете за случая?

— Не съм глупак — отвърна спокойно Роглер. — Знам. Ако бяхте, нямаше да ви взема за мой асистент.

— Искате да кажете, за момче за всичко. За ролята на глупака, който изпълнява всичко, което му наредят, и не задава досадни въпроси. Франке се прозина.

— Огорчен сте и може би с право. Обещах ви да ви разкажа всичко, което знам. Май вече е време, дори и да останете разочарован.

— Така да бъде. Готовността ми за съвместна работа вече почти се изчерпва, знаете ли? Какво става, доктор Франке? Какво става?

Не очакваше отговор, но след малко Франке тихо каза:

— Не знам, Роглер. Вече не. В началото мислех, че знам, но сега… не е така. Нищо не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Това, което се случва, което става тук. С този град и с хората тук. Вече не отговаря на моята теория — той горчиво се засмя. — Познавате ли това чувство, Роглер? Имате теория, която прекрасно съвпада с вашия проблем. Всичко е точно и само трябва да протегнете ръка, за да вземете решението, и изведнъж се случва нещо, което прави цялата ви теория на пух и прах.

— Познавам го. Вече ми се е случвало. Дори често. Защо просто не ми разкажете теорията и заедно ще помислим какво в нея не е вярно?

— Не мисля, че можете да ми помогнете — отвърна Франке, но думите му не звучаха обидно.

— А може би мога? Не съм учен като вас, но по някакъв начин нещата, които и двамата вършим, си приличат. И двамата търсим решения на проблеми, които понякога дори не познаваме.

Франке мисли дълго и доста напрегнато. После погледна часовника си и кимна с глава.

— Добре. Трябва първо да се обадя на няколко места, но ви обещавам, че днес следобед ще разговаряме. Преди това трябва да изясня две-три неща. — Той посочи телефона. — Може ли?

Роглер не разбра веднага какво искат от него, но после бързо стана.

— Разбира се. И без друго трябва да тръгвам. Трябва да посетя един човек.

Франке го погледна въпросително.

— Градският съветник ме вика — каза той с крива усмивка. — Няколко хотелиери са се оплакали, че гостите им не се чувстват добре. Явно в кметството мислят, че си нямам друга работа, освен да се грижа за благоразположението на чужденците и туристите.

Франке протегна ръка към телефона, но после я дръпна и погледна Роглер.

— Какво имате предвид с това „гостите им не се чувстват добре“?

— Не знам. Затова и трябва да отида. Но предполагам, че са онези от странното братство Харе Кришна и разни подобни. Ох, имам чувството, че всички луди са си дали среща в Аскона.

Позамисли се малко дали да не разкаже на Франке за собствения си опит с лудите, но замълча. Изпитваше неприятно чувство, когато си спомнеше за случката. Странно, беше някакво много лично усещане, за което не искаше да говори с никого. А с Франке още повече.