Криза
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Криза». Краткое содержание книги:
— Казвал ли ви е някога д-р Бауман нещо друго за чувствата си към Пейшънс Станхоуп?
— Ами да! — с престорен смях отвърна Лиона.
— Можете ли да кажете на журито кога се е случвало?
— Беше вечерта, когато получи съдебната призовка. Бяхме във фитнес залата.
— И какво точно ви каза?
— Какво ли не каза! Избълва такива неща, че направо няма да повярвате.
— Обяснете пред журито за какво говорихте тогава.
— Ами, трудно ми е да си спомня цялата тирада. Той каза, че я мрази, понеже докарвала всички до лудост, включително и самата себе си. Побърквала и него, тъй като говорела непрекъснато за газовете в червата и храчките си, които дори запазвала, за да му покаже. Освен това не изпълнявала никога онова, което й е предписал. Д-р Бауман я нарече хипохондричка, и — с извинение — кучка, която искала да й държи ръката и да слуша безкрайните й оплаквания. И още — че смъртта й била благословия за всички, включително и за самата нея.
— О! — възкликна Тони, като се престори, че чува това за първи път и е шокиран. — От думите ви оставам с впечатлението, че д-р Бауман е бил доволен, че Пейшънс Станхоуп е починала.
— Възражение! — каза Рандолф. — Подвеждане.
— Приема се — кимна съдия Дейвидсън. — Заседателите да го пренебрегнат.
— Кажете ни какво си помислихте след онази тирада на д-р Бауман?
— Помислих си, че е доволен от смъртта й.
— След подобни думи сигурно сте повярвали, че е наистина разстроен. Каза ли ви нещо специално за това, че го съдят, че заради постъпката му и взетото от него решение е възможно да му бъде търсена отговорност в съда?
— Да. Каза, че е обиден, задето този скапаняк Джордан Станхоуп го съди заради загубата на съпругата си, след като изобщо не може да си представи, че е правил някога секс с тази отвратителна вещица.
— Благодаря ви, госпожице Ратнър — каза Тони и събра пръснатите по катедрата листове. — Нямам повече въпроси.
Джак отново погледна Алексис. Този път очите им се срещнаха.
— Е — прошепна тя философски, — откъде е можел Крейг да очаква подобно нещо? Сам си е изкопал капана. Показанията на Лиона излязоха толкова лоши, колкото си представях. Да се надяваме, че ще изскочи нещо положително от аутопсията.
— Може би Рандолф ще е в състояние да направи нещо на кръстосания разпит. И да не забравяме, че той тепърва започва защитата.
— Не съм го забравила. Просто се опитвам да бъда реалистка и се поставям на мястото на съдебните заседатели. Нещата не изглеждат добре. Дадените показания изкараха Крейг човек, какъвто той не е. Има си своите грешки, но не и по отношение на пациентите си.
— Боя се, че си права — съгласи се Джак.
13.
Нютън, Масачузетс
Сряда, 7 юни 2006 г.
3:30 след обед
— Нека да погледнем отново плана на партера — каза Реналдо на Мануел. Те седяха в черен Шевролет Камаро, паркиран на една странична улица близо до къщата на семейство Бауман. Бяха облечени в безлични кафяви работни дрехи. На задната седалка лежеше брезентова пътна чанта, подобна на онези, в които водопроводчиците държат инструментите си.
Мануел подаде скиците на Реналдо, който седеше на шофьорското място и той бързо започна да ги разгъва.
— Тук е вратата, през която трябва да влезем — посочи той. — Ориентира ли се?
Мануел се протегна и надникна.
— За успокоение — обясни Реналдо. — Не е толкова сложно.
— Ориентирах се — кимна Мануел.
— Това, което трябва да направим, е да открием много бързо къде са трите момичета, така че никое от тях да не успее да предупреди останалите. Разбираш какво ти казвам, нали?
— Има си хас.
— Те ще са или в дневната, където сигурно гледат телевизия — той посочи мястото в плана, — или всяка ще е в спалнята си. — Пръстите му бързо измъкнаха следващата страница, преди чертежите да успеят да се свият на руло. — Спалните са в задната част на къщата. Ето тук е стълбището. Схвана ли? Не трябва да се лутаме, трябва да действаме бързо.
— Разбрах. Но те са три, а ние сме само двама.
— Няма да е трудно, след като се изплашат. Ще видим малко повече зор може би с най-голямата, но ако не се справим, значи не сме за тая работа. Хватката е да ги открием бързо. Наистина бързо. Не искам никакви писъци. Щом като ги вържем, запушваме им устата и тогава започва интересното. Окей?
— Носиш оръжие, нали?
— Разбира се, че го нося. — Той измъкна тридесет и деветкалибровия си пистолет от джоба.
— Прибери го за всеки случай — озъби се Реналдо. Очите му обходиха пространството навън, за да се увери, че никой не се мярка наоколо. Мястото беше тихо. Всички бяха на работа. Огромната къща изглеждаше пуста.