Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
— Тези хора пътуват по лиможския път през лятото, когато е разчистен. Вече са посетили гробницата на блажения епископ Фрон в Перигьо, а преди нея — тази на свети Марциал в Лимож.
Тези поклонници не изглеждаха особено набожни, но Чосър знаеше, че тръгват на път, за да се поклонят пред нечии мощи, дори на толкова почитан светец като на свети Яков, приемайки пътя като почивка от ежедневието. Едва когато видеха Компостела, щяха да слязат от конете, да говорят с благоговение, да се откажат за кратко от пъстрите дрехи и да извървят последните няколко километра пеша. По-религиозните дори се събуваха, а най-набожните се влачеха на колене. Отново някаква идея, свързана с поклонничеството, проблесна в ума му и отново го прекъснаха.
— Какво каза?
Кадо още му говореше.
— Ходил ли си на поклонение, мастър Джефри?
— Още не. Когато се върнем у дома, ще отида до гробницата на свети Томас в Кентърбъри.
— Аз съм бил в катедралата, посветена на Мария Магдалена във Везелей — много е красиво. Поднесох почитанията си и на свети Фоа в Конко. Виждал съм и „Света Богородица от Рокамадур“ и изкачих на колене стълбите до горната част на града с параклисите. Но това беше през мирните години.
— Мирните години? Говориш така, сякаш са свършили, Жан. Боя се, че отново си прав, скоро може пак да бъдем във война. Но виж тези хора пред нас. Те май не се безпокоят, че може да избухне война.
Жан Кадо се почеса по носа и повече от всякога заприлича на бухал.
— Утринта е прекрасна и те са потеглили на благочестиво пътешествие. Защо да мислят за смърт и унищожение?
Видът на процесията бе някак успокояващ, помисли си Чосър. Хората заговорничеха един срещу друг, избиваха се подло или падаха в битка. Градове и села бяха сривани със земята, а невинните, които живееха далеч от палатите и кралските дворове — най-вече жени и деца — плащаха за решенията на кралете. Но животът продължаваше. Хората оцеляваха. Самите те бяха успели да преживеят опасностите от последните няколко дни, макар той да съзнаваше, че пътуването им още не е завършило.
Докато последните поклонници отминаваха, Чосър видя, че Кадо го гледа въпросително.
— Тревожи ли те нещо, мастър Джефри?
— Мислех си за щастливото ни измъкване от имението Гияк и пътуването ни по реката. И се чудех как си се сдобил с пръстена, с който заплати на братовчед си.
Кадо отново погледна напред. Пътят вече беше празен. Не каза нищо. Може би се преструваше, че не знае за какво говори Джефри. Той смушка коня си и Чосър го последва. Алан Одли и Нед Кейтън тръгнаха след тях. След известно време Кадо каза през рамо:
— Гастон Флорак ми даде пръстена.
— Защо?
— Каза ми да ви изведа от стаята на стражата и да ви измъкна от замъка. Трябвало да изглежда като бягство. Смяташе, че иначе няма да си заминете. Пръстенът беше възнаграждение.
— Флорак? Но Фоа ни постави под охрана — каза, че го правел, за да сме в безопасност.
— Не знам какво е имал предвид Фоа, но Флорак искаше да се отърве от вас. Имаше си друга работа.
Лейди Розамонд, помисли си Чосър. Това му е била работата.
— Знаеш ли откъде е пръстенът?
Гласът на Кадо потрепна и Чосър долови това въпреки дрънченето на сбруята и птичите песни в слънчевата утрин. Той ускори ход и настигна Жан. Имаше нещо скрито в тази работа, и може би не само едно. Но едно вече ставаше ясно.
Той си спомни, че Жан Кадо познаваше района около Гияк, защото, по думите му, е отраснал там. Когато гасконецът за първи път бе видял замъка Гияк, гласът му бе потреперил. Изглеждаше много развълнуван от обесването на Матийо — беше го нарекъл неведнъж „нещастникът“, „горкият човек“. Джефри си спомни и част от разговора си с Ришар Фоа, когато се бе опитал да убеди сенешала, че Матийо не е виновен за смъртта на Анри дьо Гияк. Едноръкият слабоумен бе имал семейство, на което платили обезщетение за осакатяването, причинено от кучето на бащата на Анри. „Какво стана със семейството“, беше запитал Чосър. „Откъде да знам“, бе отвърнал Фоа. „Било е преди да дойда тук. Пък и те са били селяни. Не се занимаваме с тях.“
Джефри погледна назад към Алан и Нед. Те яздеха на известно разстояние. Въпреки това той прошепна: