Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Затова Гийом се върна при хората си, които убиваха времето в една кръчма близо до градските стени. Каза им, че ще действат късно през нощта и им поръча да се облекат в черно, както когато бяха причакали Машо през лятото. Тогава той бе посрещнал англичанина в Бордо и го бе придружавал в пътуването му по суша заедно с Жерар. Не се разбираха добре с Машо, не се бяха сближили с него. Той определено се пазеше от тях, сякаш се канеха да го отровят по пътя или да го намушкат в гърба. Да го отровят, да го намушкат? Не още, сър, не докато не пристигнем на територията на Гияк. Всъщност Гийом не би се опитал да нападне Машо, дори с помощта на Жерар. Мъжът приличаше на човек, който може да се грижи за себе си, най-вероятно бе ветеран в битките. Затова организираха засадата на възвишението срещу замъка, мястото, където всички пътници — пеша или на кон — обикновено спираха, за да си починат и да се възхитят на гледката. Идеята беше на Гийом, макар че заповедта на Ришар Фоа гласеше Машо или поне писмото, което носеше, по никакъв начин да не попаднат в ръцете на Анри дьо Гияк.
Гийом беше довереник на Фоа. Сенешалът на замъка се боеше, че господарят му ще вземе неправилна страна във войната, която със сигурност щеше да избухне след период на сравнително спокойствие. Той бе убеден, че бъдещето на Аквитания е в ръцете на крал Шарл. Онези, които запазеха верността си към английската корона — от криворазбрана лоялност, чувство за чест, глупост или по каквато и да било друга причина — щяха да изпаднат в немилост при новото разпределение на привилегиите. Проблемът беше, че един такъв благородник не слизаше сам от сцената. Много други, по-скромни хорица, щяха да бъдат повлечени заедно с него. Затова Ришар Фоа реши, че ще направи всичко възможно, за да отклони Анри от необяснимата му слабост към английската кауза и да му покаже къде е неговият интерес. Успокояваше го фактът, че съседът им Гастон Флорак беше на същото мнение. Макар човек никога да не бе сигурен какво замисля Флорак, на сенешала му се струваше, че го окуражава да използва малкото си „влияние“ върху Анри дьо Гияк.
Засадата бе успяла. Гийом си спомни с удоволствие погледа, който Машо му беше хвърлил, когато бе разбрал, че е предаден. Пипнах те! Двамата бяха останали назад и оставиха другите да свършат мръсната работа — да съборят Машо от коня му, скачайки от дърветата. Всъщност нападателите бяха слуги на Анри дьо Гияк. Гийом беше им казал, че заповедта да убият пратеника идва от техния господар, но умишлено бе избрал най-голямата измет сред тях — един, когото Фоа бе хванал да краде, друг, който се бе сбил с един от конярите и т.н. Бяха отчаяна банда. Гийом ги подлъга, че ако му се подчиняват, ще си върнат благоволението на графа. Но той не знаеше нищо за нападението, нямаше дори представа, че пристига пратеник от Англия. Ришар Фоа се бе погрижил за това.
Нападателите носеха маски, не толкова за да не ги разпознаят — не се предвиждаше Машо да оцелее, — а защото с маска хората действат по-безмилостно. Въпреки това трябваше да се признае, че англичанинът се би докрай. След това Гийом бе взел кесията и писмото в нея. Не беше много любопитен да узнае какво пише в писмото (не че можеше да чете), или по-скоро знаеше, че е по-безопасно да не разбира всичко. Беше го предал на Ришар Фоа, който с типичното си желание да бъде в неведение не попита за съдбата на пратеника.
Но англичаните постоянстваха в опитите си да привлекат Анри дьо Гияк. Изпратиха нови хора и този път не беше така лесно да се отървеш от тях, както от един самотен конник. Пристигането на актьорите в замъка по същото време беше друго усложнение. А най-голямото от всички бе смъртта на господаря им по време на лов. Погледната от друг ъгъл обаче, кончината на Анри беше голямо облекчение. Мъртъвците нямат нужда от убеждаване. Сега беше нужно само Чосър и останалите да не стигнат до Бордо, за да съобщят на принца за случилото се, защото положението беше деликатно. Англичаните бяха готови да се бият, за да задържат Аквитания. Не биваше да ги провокират да нападнат, преди френската армия да е готова да ги посрещне.
Затова трябваше да е злополука. Смърт от вода, смърт от огън. Смърт на горящ кораб. Идеята хрумна внезапно на Гийом, докато се мотаеше по пристанището.
В един ъгъл на кръчмата той обясни плана на малката банда. Да изчакат до ранните утринни часове (защото тогава хората са най-отпуснати), да се качат на кораба, да го подпалят и да го отвържат от кея. Бяха се усмихнали в доволно очакване. Един от тях извади ножа, който бе откраднал от Машо — внушително оръжие, дълго поне четиридесет сантиметра, и с любов го загледа. Бяха се настанили в разнебитен склад малко по-надолу на пристанището. Гийом им забрани да пият повече, затова те подремнаха, докато настъпи моментът да сложат маските. Промъкнаха се на борда на кораба. Тихо стигнаха до носа. Откриха купчината платно и чували, които Гийом бе забелязал преди. Щракнаха с огнивото и се заеха да наблюдават как искрата се превръща пламък, който постепенно обхваща сухите чували.