Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
И добре че го направил, защото едва бил стъпил на земята, когато могъща експлозия избухнала в пламъци на носа. Хората на брега били отхвърлени назад от гореща вълна и се разпръснали като слама, зле натъртени и уплашени, но все пак живи. Какво било станало?
Джак Дарт отново прекъсна разказа си. Макар ушите му още да бучали и ноздрите му да били изпълнени с вонята от експлозията, Джефри Чосър се възхищаваше на разказваческите умения на капитана. Зачака продължението.
— Защото, мастър Джефри, онези нещастни негодници не знаеха, че носим тайните оръдия заедно с онова, което изстрелва проклетите топки.
— Гръцкия огън?
— Наричат го „барут“. Артилеристите бяха забравили едно малко чувалче от него на носа. Видях го, след като бяха разтоварили всичко и се бяха запилели из града. Днес щях да им кажа. Но вече е късно. Навярно е избухнало. Нищо друго не може да е причината за онзи шум и пламък.
„Шумът, димът, миризмата“, спомни си Чосър думите на артилериста. „Ушите ти не спират да бучат час и половина след това.“
— И така лошите умряха, ние се спасихме и това е най-доброто, което може да се очаква в този нещастен свят — но ти изгуби корабчето.
— Наричай го „кораб“, щом искаш, но за мен не е — заяви Джак Дарт, хвърляйки поглед към кораба, който постепенно потъваше и кърмовото му гребло стърчеше под още по-странен ъгъл. — Сега трябваше да сме на път. Ще се наложи да стигнете по друг начин до Бордо.
— Ще намерим нещо — каза Джефри. — Чудя се кои са били… тези с черните дрехи.
Питаше се дали един от тях не е бил Хюбърт, лъжливият монах. Но той му се бе сторил по-скоро единак, не човек, който работи в група. В този миг малката лодка започна бавно да се движи към брега. Слънцето вече беше изгряло и лъчите му заслепяващо се отразяваха във водата. Чосър засенчи очи. Сега двама от войниците гребяха, тъй като товарът бе по-тежък, а третият влачеше с нещо като кука няколко трупа зад кърмата. Но един от тях — слаб и обвит с черни парцали — бе изтеглен на борда и лежеше напряко на носа, вероятно за да се балансира теглото му. Главата му висеше, косата му бе изгоряла. Но лицето му се виждаше добре и бе измито при потапянето във водата. Очевидно маската му беше свалена от стражите или отхвръкнала при експлозията. Приличаше на преждевременно остаряло момче и по кожата му имаше петна и точки, които Чосър помисли отначало за следи от огъня, но когато лодката се приближи, осъзна, че това са лунички.
Не можеше да си спомни името му — не беше и сигурен, че го знае — но това бе един от хората на сенешала на Гияк, онзи, който го бе подмамил в стаята на стражата в замъка. Значи Ришар Фоа не се беше задоволил с това, че са избягали, а бе решил да ги преследва и по реката. Дали беше наредил да ги убият или само да ги забавят, като изгорят кораба? Дали този мъртвец беше смятал, че всички на борда спят и беше решил да се отърве от тях наведнъж? Навярно бе видял Чосър да говори с Джак Дарт предишната вечер или бе проследил как актьорите се настаняват под навеса на палубата.
— Познаваш ли го? — попита капитанът.
Войниците в лодката вече бяха стигнали до брега и с помощта на другарите си вдигаха тялото на луничавия на кея. Отнасяха се с него безцеремонно като с умряла риба. Чосър се увери, че това бе човекът на сенешала.
— Познавам го — каза той.
— Свързан ли е с работата, която имаше във вътрешността?
— Нещо такова. Някой ден ще ти разкажа. Боя се, че ние сме причината за бедата ти, мастър Дарт.
Капитанът сви рамене. Размаха брадвата по посока на другите трупове, които вадеха в момента.
— Светът се освободи от петима престъпници. Сега ги преброих.
— Други ще заемат мястото им.
— А казват, че аз съм бил черноглед, мастър Джефри.
Гийом (мъртвецът с луничавото лице) бе възнамерявал да унищожи кораба, на който смяташе, че спят Чосър и останалите — а с него и пътниците. Заедно с хората си той бе стигнал до Либурн предишния следобед, уверен, че са изпреварили кораба с бегълците. Нямаше план как да се справи с англичаните, но разчиташе на ума си и средствата, които му попаднат под ръка. Видя пристигането на кораба с бегълците и реши вечерта да се пошляе по пристанището, като гледаше да е достатъчно близо до Чосър, за да чува думите му, но същевременно да не бъде забелязан. От опит знаеше, че не бие на очи. За щастие в тази приятна лятна вечер пристанището беше пълно с минувачи, които наблюдаваха разтоварването на оръдията. Гийом бе забелязал пристигането им, както и мястото, където трябваше да бъдат изпратени — Лимож. Това бе нещо, което щеше да предаде, където трябва. По-важно за непосредствената му цел обаче беше, че дочу предложението на Джак Дарт да осигури подслон за пренощуване на пътниците. Изслуша и учтивия отговор на Чосър, но — може би защото не разбираше интонацията на езика, който не му беше майчин — не схвана, че това беше учтив отказ.