Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Асасинът се замисли. Не познаваше почерка на Александър. Имаше опасност човекът от съпротивата да е бил принуден да я напише.
Докато отиваше към мястото на срещата, инстинктите му нашепваха, че му е заложен капан, и той усети как сърцето му се свива, когато се натъкна на труп в двора.
„Не!“ — помисли си.
Веднага се огледа. Бойниците бяха празни, наоколо не се мяркаше жива душа. Беше по-тихо, отколкото очакваше. Коленичи до мъртвеца и страховете му се превърнаха в действителност, когато видя безжизнените очи на Александър.
В този момент над него прозвуча глас и той се изправи, а на една от бойниците забеляза човек, който се взираше надолу. Заслепен от слънцето, заслони очи. Не успя да види кой е мъжът. Дали не беше Бушар? Който и да беше, носеше червения кръст на тамплиер, беше застанал леко разкрачен, сложил ръце на кръста, заел позата на победител и герой.
Рицарят посочи трупа на Александър. Гласът му прозвуча подигравателно:
— Да не би да ти е приятел?
Алтаир се надяваше много скоро да накара рицаря да плати за това пренебрежително отношение. Мъжът отстъпи настрани и асасинът най-сетне го видя. Беше шпионинът, онзи, който се беше представил пред него като Барнабас от Кирения, същият, който по всяка вероятност носеше отговорност за убийството на истинския Барнабас. Поредният убит добър човек. Алтаир се надяваше да го накара да си плати. Сви юмруци и стисна зъби. Засега поне шпионинът водеше.
— Няма ли да ми кажеш името си — провикна се към него.
— Какво ти казах в Кирения? — изсмя се рицарят шпионин. — Барнабас.
Неочаквано прозвуча мощен вик и Алтаир се обърна към група граждани, които тъкмо влизаха в двора. Бяха му заложили капан. Шпионинът беше настроил хората срещу него. Сега вече всички щяха да го сочат с пръст като убиеца на Александър. Шпионинът беше преценил много точно пристигането на тълпата. Капанът беше щракнал, въпреки че инстинктът го предупреди.
Отново се прокле. Огледа се. Беше заобиколен от каменни стени. Няколко стъпала водеха към бойниците, но там беше застанал шпионинът, ухилен до уши, изпълнен с нетърпение да стане свидетел на представлението, което щеше да започне в мига, в който гражданите се втурнеха към Алтаир. Кръвта на хората кипеше, те нямаха търпение да си отмъстят, очите им горяха от желание да получат справедливост.
— Ето го предателя!
— Дръжте го!
— Ще си платиш за престъпленията!
Алтаир не помръдваше. Първата му мисъл беше да посегне към меча, но не го направи. Нямаше да убива гражданите. Ако го стореше, щеше да унищожи вярата на хората от съпротивата в асасините. Единственото, което можеше да направи, бе да ги убеди в невинността си. Само че те нямаха никакво намерение да му дадат шанс. Отчаяно се питаше как да постъпи.
Накрая намери отговора.
Ябълката.
Тя сякаш го зовеше. Неочаквано усети тежестта й и я извади, вдигна я пред погледите на тълпата.
Нямаше никаква представа какво да прави с нея и не беше сигурен какво ще се случи. Усети, че Ябълката ще се подчини на командите му, че ще разбере намеренията му. Това обаче бе просто усещане. Нищо повече от чувство. Инстинкт.
Така и стана. Ябълката запулсира и заблестя в ръцете му. От нея се излъчваше странна прозирна светлина, която обгърна тълпата и хората в миг се успокоиха, застинаха по местата си. Алтаир видя как шпионинът на тамплиерите се сви потресен от видяното. За момент се почувства всемогъщ и в този момент усети не само томителната сила, която ябълката внушаваше, ами и огромната опасност, която щеше да представлява в ръцете на онези, които имаха намерение да я използват за своя изгода, но също и в неговите ръце. Дори той не беше предпазен от изкушението. Използваше я в момента, но се зарече никога повече да не употреби силата й, не и за същата цел.
Заговори на тълпата:
— Арман Бушар е отговорен за нещастията ви. Той е наел този мъж да унищожи съпротивата отвътре. Вървете си и вдигнете хората. Кипър ще бъде отново ваш.
Отначало се запита дали се получава. Дали, след като свалеше Ябълката, хората нямаше отново да му се нахвърлят? Колебаеше се, въпреки това свали ръце, но тълпата не се втурна напред. Думите му бяха достигнали до тях. Беше успял да ги убеди. Те се обърнаха и си тръгнаха от двора точно толкова бързо, колкото бяха дошли, но сега вече бяха притихнали, дори изпълнени с разкаяние.