Фуриите на Калдерон

Тя отвори очи и погледна право в Бърнард.

Той изръмжа нещо под носа си и Амара почувства лека виб­рация в земята. После едрият холтър клекна и допря длан до земята. Притвори очи и се заслуша, сякаш се опитваше да долови далечна музика.

Накрая въздъхна дълбоко:

– Права си. Или поне така изглежда. Някой изпраща фурии по пътя, бързи фурии. И коне, мисля.

– Това е той – каза Амара. – Сега ме пусни да стана.

Бърнард отвори очи и се изправи решително. Вдигна брадвата и махна с ръка към Амара. Земята моментално се отдръпна от ръцете и краката ѝ, стрелата и лъкът възвърнаха първоначалната си форма. Тя скочи на крака и взе меча и ножа си от земята.

– Ще ми помогнеш ли? – попита Бърнард.

Амара се обърна към него и потрепери, докато издишаше бавно.

– Господине. Кълна се, че ще ти помогна да спасиш племенника си.

Бърнард се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

– Хубаво, че не си тръгнала срещу тези хора с техните камъни по тяхната глава.

– Надявам се, рамото ти не боли много?

Амара затъкна меча в колана си.

– Ще оцелея – усмихна се още по-широко Бърнард. – Как е глезенът?

– Забавя ме – призна Амара.

– В такъв случай викай отново фурията си и се вдигай във въздуха. – Бърнард изтегли парче връв от една от кесиите си, прекара я през колана откъм гърба си и я върза на широка примка. Хвърли я на Амара. – Придържай се точно зад мен и не се вдигай много нагоре. Гората ще се отдръпва от пътя ми, но ти не надигай много глава, за да не я отнесе някой клон.

Амара едва успя да си поеме въздух, когато земята под краката ѝ се размести с глух грохот. Бърнард се понесе в бяг и с всяка огромна крачка земната вълна го изтласкваше все по-бързо напред. Амара хукна след него, но дори и без наранения глезен, щеше да ѝ е прекалено трудно да поддържа такова темпо. Тя стисна здраво кожената връв в ръката си, направи няколко крачки и скочи във въздуха, като в същото време призова Сирус.

Фурията сгъсти въздуха под краката ѝ и тя се понесе плавно напред, влачена за връвта на колана на едрия холтър. Ако тежестта ѝ по някакъв начин го забавяше, това не пролича. Той се носеше уверено в тъмнината, почти безшумно, сякаш дори сухата трева под подметките му се подчиняваше на волята му и омекотяваше и заглушаваше всеки негов скок.

Миг по-късно двамата навлязоха в гората и Амара сниши глава, за да се предпази от клоните. Тя се намести в сянката му и само веднъж ѝ се наложи да вдигне рязко крака, за да избегне едно паднало дърво, през което Сирус не успя да я прехвърли нав­реме.

– Намерих ги – каза в един момент Бърнард. – При брода са. Фейд е на земята, а Тави наполовина във водата и… – Той изръмжа ядосано. – Корд е там.

– Корд ли? – попита Амара.

– Холтър от долината. Престъпник. Иска да ги нарани.

– Нямаме време за това!

– Много съжалявам за неудобството, Курсор – отвърна троснато Бърнард. – Вече не долавям приятелите ти. Слезли са от пътя.