Сказания за ледената планина
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-97-0
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сказания за ледената планина». Краткое содержание книги:
Книгата включва разказите „Елфът от планината“ и „Лихваря“, публикувани за пръв път преди години в сборника „Мечове в леда“, както и „Водопадът на зората“, роман, който за пръв път излиза на хартия.
— Което и обяснява защо Пилигримите ни преследваха толкова отчаяно — кимна черният елф.
— И все пак не мога да си представя, че манастирът може да удържи тези същества — каза Римиел, — вие не знаете каква сила имат те.
— Ти, нечестиви, не знаеш каква сила има в храма — отговори гордо Калимент.
— Засега виждам само грубост — обади се Алтира.
— Да не се караме — вдигна ръце Лерта, — това място действително има света сила, макар поведението Ви, отче, да не пасва с нея.
— Вие сте добра жена, но заслепена по отношение на своя приятел — каза абатът, — ала аз няма да сторя нищо лошо нито на него, нито на вас. Може да останете и да починете. Все пак, каквито и да сте, нарамили сте се с тежка мисия. Дано тя завърши щастливо… за всички ви.
Но когато погледна Римиел, отново свъси вежди.
— А преди лягане няма ли да хапнем? — попита Арно.
Един от монасите се засмя.
— Ех, бароне, откога чаках да го кажете.
И скоро в трапезарията се разнесе вкусният аромат на бобена чорба, с която монасите и техните гости вечеряха. Само Римиел остана гладен. Той стоеше на едно място смълчан и замислен върху същността на камъка, който тежеше в джоба му. Камъкът, който всъщност бе яйце. Изкуши се да го извади, ала се стърпя — и без това му нямаха доверие.
След като останалите се навечеряха, група монаси отведоха гостите до празни килии за сън. Те бяха единични и предвидени само за спане и молитва. Абат Калимент, който също бе с монасите, ги предупреди за последно да не се отдават на плътски наслади, да не правят магии и да не се молят на Рамакар. Не пропусна да напомни на Римиел да не пие кръв. Вампирът му обеща отново, навел глава.
Когато монасите оставиха групичката сама, Алтира приближи любимия си.
— Не им се връзвай, Рими. Те така си говорят. Фанатици.
— Не са лоши — обади се Арно, — ама малко старомодни. Няма начин.
— Това не оправдава грубото отношение — възрази Лерта.
— И все пак не ни нападнаха — каза Алтиарин. — И това е нещо.
— Абатът бе прав за някои неща, Алтира — каза тъжно Римиел, — аз наистина пия кръвта ви. Наистина не умирам, което е против законите на природата. И наистина в миналото си съм правил ужасни неща.
— Както и аз — тихо каза Алтиарин, — не си единственият с тъмно минало, Римиел.
Вампирът го погледна.
— Но си го преодолял. Победил си го и то е останало в миналото.
— Както трябва да направиш и ти — отговори черният елф.
— Понякога миналото не ти дава шанс.
— Винаги има шанс. — С тези думи елфът прегърна съпругата си. — Лерта ме научи на това.
— Винаги има шанс — повтори Римиел и погледна към Алтира. Очите му се изпълниха с нежност.
— Сладко, ама недейте много цуни-гуни, да не се обидят монасите — намеси се Арно. — Викам да лягаме, че утре път ни чака. Доколкото знам, по едни баири се слиза за Леса на Всемайката, няма да е лесно.
С тези думи баронът ги убеди да се приберат по килиите си. Всички, дори Римиел, заспаха.
Пилигримите на Черното Начало приближиха манастира, от който преди толкова години бяха излезли. Техният предводител Корфин вървеше най-отпред, смръщил останките от веждите си, които висяха от прояденото му от личинки чело. Той знаеше за святата сила на някогашните си братя и не се съмняваше, че наследниците им също я притежават. Нямаше да е лесно да пробие такава защита. Но той бе архилич, създание отвъд границите на живота и смъртта, и нормалните правила не важаха за него.
Манастирът на Озарението се разкри пред неживия му взор и пилигримът бе принуден да спре. Събратята му започнаха да ръмжат недоволно. Голяма бе силата на сътворението тук, усещаше се мощта на Томан.
Ала Корфин не се отказваше лесно, а освен това презираше боговете и не се боеше от силата им. Злият му ум започва да опипва невидимата, сияйна преграда, която препречваше пътя му. Това бе свята сила, изградена на основата на вярата и чистата молитва, отправена към Томан.
Ала бе несъвършена, осъзна архиличът и се ухили толкова широко, че язвите по бузите му се напукаха и изпуснаха лепкава гной. Защитата на Изкупителя бе могъща, ала за нея се изискваше безкористна обич към ближния, а човеците не я притежаваха. Ето, основният им враг, вампирът с кестенява коса и дълго палто, не бе защитен. Бе приет с мнителност, а не с разперени обятия, както учеше изкуфелият бог на добротата. Бяха го осъдили, без дори да разберат кой е и какъв е.
А така цялата им защита падаше.
Една хлебарка се спусна от лявата ноздра на Корфин и запъпли към устата му. Щом стигна до изгнилите му устни, личът я хвана с подут език, вкара я в устата си и я схруска. Усмихна се, сякаш дъвчеше апетитен плод.